Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2012 21:46 - БЪЛГАРИЯ И ВЪПРОСЪТ ЗА ВИНАТА ЗА ВОЙНАТА НА ПАРИЖКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ПРЕЗ 1919 ГОДИНА
Автор: vkolev22 Категория: История   
Прочетен: 12894 Коментари: 2 Гласове:
22

Последна промяна: 30.01.2012 11:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Разпадането на военните фронтове на Централните империи и техните съюзници през есента на 1918 г. и сключването на примирията с тях във времето от края на септември до средата на ноември, извежда на преден план пред ръководителите на държавите от Антантата и на техните съюзници въпросът за следвоенното устройство на Европа и на света. Важен елемент от него е желанието за предотвратяване на опасността от нов въоръжен световен конфликт и осъждането на войната като средство за решаване на международните спорове. Както отбелязва британският премиер Лойд Джордж: „Все повече укрепваше мнението, че войната сама по себе си е престъпление против човечеството, но и че войните никога няма да бъдат напълно прекратени докато не започнат да се определят като международни престъпления, а инициаторите и подстрекателите им не понесат заслужено наказание“.[1] Тази позиция с различни конкретни особености доминира както сред общественото мнение на страните победителки, така и сред победените.[2] То намира израз и в оповестените военни цели на отделните държави от Антантата в началото на 1918 г., където възстановяването на мира и международния ред се вижда в тясна връзка с обезщетяването на пострадалите от военните действия страни и лица поради извършените нарушения на международното право и поради сторената спрямо тях неправда. Тезата за определянето на вината за войната на отделни държавни ръководства и политически и военни дейци заляга както съвсем открито в декларацията на британския кабинет за военните цели от 5 януари 1918 г., така и по-дискретно в „Четиринадесетте точки“ на американския президент Уилсън от 8 януари с.г.[3] Тя намира израз и в популярните следвоенни лозунги, с които държавниците от Антантата мобилизират общественото мнение в страните си „Да обесим Кайзера!“ и „Германецът да плати!“, а Лойд Джордж успява да спечели и първите следвоенни „купонни“ избори на 14 декември 1918 г.             Всъщност, малко след сключването на примирията сред ръководителите на Антантата се появява идеята в бъдещите мирни договори успоредно с текстовете за съдене на извършителите на военни престъпления от армиите на Централните сили и техните съюзници, да бъде включена и клауза от по-общ морален характер, която да постулира веднъж завинаги вината на Германия и съюзниците й за избухването на войната. Тя присъства във френския проект за дневен ред на конференцията за мир, който отхвърля американската идея за следвоенно устройство на света на базата на „14-те точки“ на президента Уилсън. Предложението предвижда Германия да признае отговорността на своите управляващи като така се подчертаят идеите за справедливост и отговорност и ще се легитимизират наказанията и предпазните мерки срещу нея, и тържествено ще се осъдят насилията върху правата на нациите и престъпленията срещу човечеството.[4] В тази посока са както усилията на френския премиер Жорж Клемансо, така и на британския му колега Лойд Джордж.[5] Към първите дни на 1919 г. идеята за постулиране на вината за войната намира своя израз като отделна точка в дневния ред на бъдещата мирна конференция и като самостоятелна комисия на конференцията, която да обсъди и намери разрешение на този въпрос.[7] Въпреки че не присъства открито в решенията на Лондонската конференция на Антантата от 2-3 декември 1919 г., където тримата министър-председатели се договарят най-общо за координиране на позициите си на бъдещата конференция за мир, двете основни решения за съдене на немския кайзер и за налагане на огромни репарации, са тясно свързани с нея.[6]              Американската позиция се различава значително от тази на Антанатата. Въпросът за вината за войната не присъства в американските планове за дневен ред на конференцията и още по време на пристигането си в Европа, президентът Уилсън се опитва да отклони съюзниците си от публично обсъждане и реализиране на подобна идея, доколкото тя противоречи на цялостното му поведение преди намесата на САЩ във войната и на идеалистичната му представа за следвоенното устройство на света. Затова той предлага този въпрос да бъде разрешен в частен порядък между ръководителите на делегациите или в Съвета на 10-те. Сблъсъкът между американската и антантската дипломация по този въпрос е особено остър в седмицата преди началото на конференцията, но когато вижда, че изпада в изолация, президентът възприема възгледите на съюзниците си. На 17 януари 1919 г. съставът на всички комисии е одобрен от Съвета на 10-те, а на 23 януари той одобрява и съответните проекторезолюции.[8]             Комисията за отговорността на авторите на войната и налагането на наказания е учредена на второто общо заседание на конференцията за мир на 25 януари 1919 г. в състав от 15 души – по двама от петте Велики сили и по един от т.нар. „заинтересовани страни“, за каквито допълнително са определени Белгия, Сърбия, Гърция, Румъния и Полша. За председател е избран американският държавен секретар Робърт Лансинг, а за заместник председатели италианският представител Скиалоя и един британски представител, който ще бъде допълнително уточнен между сър Гордън Хюърт и сър Ърнст Полък. Опитната антантска дипломация успява да ангажира максимално колебаещите се САЩ като им отстъпва председателското място, а най-заинтересуваните от работата й французи дори не участват в нейното ръководство. В състава на комисията са учредени три подкомисии: По военните престъпления с председател британецът У. Маси и членове - А. Тардьо, Н. Политис, М. Адачи и Дж. Скот. Втората подкомисия трябва да разследва Отговорностите на авторите на войната под ръководството на британеца сър Полък с членове представители на Антантата, Белгия и Сърбия, а третата Подкомисия по нарушенията на законите и обичаите на войната е под председателството на Р. Лансинг и е съставена от по един представител на САЩ, Италия, Япония, Полша и Румъния.[9]             Създаването на тази сложна структура, обаче, трудно може да прикрие предпоставените й резултати. В речта си при откриване на конференцията на 18 януари 1919 г. френският президент Р. Поанкаре ясно издига тезата за липсата на каквато и да е вина от страна на Франция за началото на войната, а оттам по презумпция и на нейните съюзници: „Човечеството може да ви се довери, защото вие не сте сред тези, които поругаха правата на човечеството“. Обратно на своя премиер, той не вижда необходимост от събиране на сведения и от специални разследвания за причините и причинителите на войната и ясно формулира тезата на Антантата: В борбата за хегемония, отначало в Европа, а после и в света, Централните сили чрез таен заговор намират отвратителен претекст да унищожат Сърбия и като нарушават тържествените си задължения да унищожат Белгия, започвайки война с Франция. Въпреки, че кани всички делегации да изразят мнението си по този въпрос чрез меморандуми, Поанкаре произнася присъдата на Франция и нейните съюзници още преди да започне обсъждането на въпроса и дори преди създаването на съответната комисия. За основа на неговата теза е използвано изследването на френските професори по международно право от Сорбоната Фердинанд Ларно и Алфред де Лапрадел, посветено на наказателната отговорност на кайзер Вилхелм II.[10]             Не по-различно е мнението на британския премиер Лойд Джордж, който смята, че за съюзниците немската отговорност за войната е ключов постулат. Върху него се издига сградата на Версайския договор и на цялата следвоенна Версайска система. Ако това положение бъде променено или се направи отстъпка, договорът ще бъде разрушен. Затова съюзниците разглеждат германската отговорност като безусловен факт, който не се нуждае от допълнителни доказателства.             Все пак към това време Антантата е натрупала внушителен обем от документи и факти, които според нея доказват както общата вина на Централните империи за избухването на Световната война, така и за нарушение на международното право, а и за редица конкретни военни престъпления, извършени от техни военни части и отделни войници и офицери. Още по времето на завладяването на Белгия, правителството в Брюксел издава три мемоара, в които описва подобни събития. Те имат повече пропаганден характер и се стремят да активизират общественото мнение в страните, гарантиращи белгийската независимост съгласно Лондонския договор от 1839 г. и най-вече Великобритания. От подобен вид са френската и руската анкетна комисия, чиито заключения и събрани сведения са подчинени на господстващата теза. Централните сили не остават по-назад в пропагандната война, създавайки свои анкетни комисии и изнасяйки данни за подобни действия и от страна на Антантата.[11]             Най-последователна в това отношение е британската политика, която чрез своя пропаганден център Уелингтън хаус, успява да подготви огромно количество памфлети и вестникарски публикации, насочени най-вече към успокояване на местното обществено мнение и манипулиране на общественото мнение в Британската империя и САЩ. Нейното най-високо постижение са докладите на видния специалист по международно право и дългогодишен посланик във Вашингтон виконт Джеймс Брайс. Двата доклада на ръководените от него анкетни комисии: Доклад върху предполагаемите германски злодеяния от май 1915 г. и Доклад върху арменските кланета от октомври с.г.[12] Като изследва огромен обем сведения по отношение на Белгия и Арменските вилаети на Портата, лордът и екипите му създават схема, основаваща се на натрупването на отделни невинаги неоспорими факти, чрез които се прави заключение за съществуване на системни и целенасочени действия от страна на противника. Доколкото този подход се основава на лична или групова, но субективна преценка, поддръжниците и критиците му винаги ще имат своите сериозни основания.[13] Двата доклада поставят няколко акцента при осъждането на противника: нарушение на тържествено поети международни задължения, погазване на законите, правилата и обичаите при водене на война съгласно действащото международно право /Петербургската декларация от 1868 г., Брюкселската декларация от 1874 г., Женевската конвенция от 1906 г. и Хагските конвенции от 1907 г./; насилия над цивилното население като убийства на невоюващи, малтретиране на жени и деца, използване на цивилни граждане като щит пред военни части, целенасочено ограбване и разрушаване на имущество и накрая престъпления срещу военни като убийства на пленници и ранени, стрелба срещу болници и поругаване на белия флаг и Червения кръст. Именно тази структура лесно се забелязва още в определяне задачите на подкомисиите, избрани на второто заседание на Парижката конференция.             Поставянето на въпросите за военните престъпления и отговорността за войната рязко активизира дипломацията на малките съюзници на Антантата, включително на Балканите. За разлика от Великите сили, те вече имат натрупан сериозен опит от взаимните обвинения по време на Балканските войни. В известен смисъл балканските държави вече са пробвали схемата, която Антантата тепърва започва да изгражда. Многобройните публикации в балканската преса и специалните меморандуми, издадени от обществени организации и авторитетни частни лица акцентират върху многобройни отделни случаи на насилия и жестокости над цивилно население и военни и създават картината на целенасочена политика на терор и разрушения, провеждана от воюващите армии и паравоенните отряди.[14] За разлика от ситуацията след края на Първата световна война, обаче, след Балканските войни има трудно оспорим международен авторитет – Карнегиевата фондация за световен мир, чието представително и неутрално разследване върху причините за Балканските войни и поведението на воюващите армии ясно показва, че методите на война на всички балкански държави са сходни в общи линии и обвиненията в изключителна жестокост и насилия не могат да бъдат национално определени.[15] Подобен безпристрастен международен авторитет не съществува към края на Първата световна война.             Още веднага след Солунското примирие сръбското и гръцкото правителства правят опит да използват резултатите от анкетата на Международния червен кръст по военнопленническите лагери в България. Тя е доброволно допусната от коалиционното правителство на Александър Малинов, което е сигурно, че българската военнопленническа политика не е негативно изключение в сравнение с останалите воюващи страни. В хода на разследването след примирието, по разпореждане на генерал Франше д`Епре в комисията са включени и офицери на Антантата. Те установяват редица случаи на нарушения на Женевската и Хагската конвенции – офицерите и военните лекари са принуждаване да работят, на лекарите не се заплаща положения медицински труд, описани са отделни случаи на жестоко отношение към пленниците.[16] Българската страна опровергава повечето от случаите, особено отношението към военните лекари,[17] но хвърленото петно започва да създава негативни антибългарски настроения, които са активно използвани в страните-победителки.Техните следи могат лесно да бъдат открити както в пресата и пропагандни брошури, така и в правителствени изявления и парламентарни дебати.[18] Опитът на съседните правителства да получат подкрепа не само от Антантата, но и от САЩ, пропада, защото президентът отказва да изпарти свои представители в анкетните комисии под претекста, че между България и САЩ не съществува състояние на война.[19]             Антибългарската кампания на съседните правителства оказва слабо влияние върху българската дипломация, но активизира обществеността. Една от ключовите й прояви е обстойното послание на ректора на Университета проф. Георгов до вице-ректора на Сорбоната проф. Люсиен Поанкаре, където се припомня неуспеха на подобните антибългарски кампании след Балканските войни, опровергани от Карнегиевата анкета. Политическата обстановка в Европа и в света, обаче е съвсем различна и аналогията не оказва очакваното въздействие.[20]             В новата обстановка първа се ориентира гръцката дипломация. Още през август 1916 г. парламентът в Атина учредява анкетна комисия, която да разследва поведението на българската армия и администрация в Източна Македония, където не е имало военни действия по време на Световната война и отначало е установен своеобразен българо-гръцки военен кондоминиум. Докладът на комисията обвинява българските войски и администрация в продоволствените проблеми в областта, изселване на значителна част от населението, целенасочени разрушения, насилия на български военни над цивилното население, принуждаването му да извършва безплатна работа и политика на българизация чрез подмяна на учители и свещеници.[21] Схемата, която гръцката страна изгражда малко се различава от създадената от британската пропаганда. Като българска специфика тя възприема два нови момента – системните изселвания и подмяната на учители и свещеници, които целят промяната на етническия и културен облик на областта, с оглед трайното й включване в българската държава.             Гръцката позиция е сполучливо атакувана от българска страна, която разкрива, че голяма част от разрушенията са резултат от Балканските, а не от Световната война и са дело на гръцката армия, която тогава завзема областта, а друга част от обвиненията са естествени последици от продължителната война като проблемите със снабдяването в тази област са характерни не само за всички завзети земи, но и за вътрешността на страната, което признават и документите на гръцките съюзници. Българските аргументи, обаче се появяват като отговор на гръцките обвинения, значително закъсняват във времето и получават съвсем ограничено разпространение предимно в политическите и дипломатическите кръгове, където нямат особена стойност пред политическите аргументи. Те не успяват да повлияят върху антибългарската гръцка кампания, която е добре съгласувана с кампаниите на останалите балкански държави, съюзници на победилата Антанта.[22] Все пак основната тежест на гръцката пропагандна кампания пада върху разпадащата се Османска империя, откъдето се очакват не само огромни териториални придобивки, но и реализиране на Мегали идеята. Значително по-слаби са румънските обвинения срещу България, където острието на амбициите на Букурещ са насочени срещу разпадналата се Австро-Унгария, без да се забравят възможностите за разширение и за сметка на бивши руски територии. Затова румънските претенции са главно за нарушаване на Женевската и Хагската конвенции по отношение на военнопленници, военни лекари и ранени. Тя набляга върху установените факти, че повече румънски офицери отколкото сръбски, са загинали в българските военнопленнически лагери, за да се опита безуспешно да изгради тезата за преднамерено и специално антирумънско отношение на българските власти.[23] По-слабата румънска пропаганда се дължи и на факта, че още по време на войната Антантата не признава връщането на Южна Добруджа на България с Букурещкия договор от 7 май 1918 г. и през есента на с.г. областта е отново предадена на Румъния, а Букурещ никога не е формулирал други претенции към София.             Най-ефективна и най-ефектна е сръбската пропаганда срещу България. Още преди преместването си от Корфу в Белград, сръбското правителство е консултирано от гръцките власти за създаване на анкетна комисия по военните престъпления на държавите от Централните сили. Тази тематика многократно се обсъжда и от Временното народно представителство на държавата на сърбите, хърватите и словенците. Интересни са емоционалните заключения на депутатите от сръбските територии, че българските насилия не отстъпват на австрийските, а на няколко пъти се отбелязва, че италианците (съюзници от Антантата!)са по-лоши и от българите.[24] Проф. Андрей Митрович има основания да отбележи, че острието на сръбската политика по този въпрос е насочено против България.[25]             В крайна сметка в средата на ноември 1918 г. Белград учредява представителна анкетна комисия по българските военни престъпления и нарушения на международното право начело с бившия премиер Любомир Стоянович. В нея са включени четирима сърби, англичанинът полк. Х. Мейн, французинът кап. А. Бонасьо, швейцарецът Райс и неофициално ги придружава американецът Дрейон. От 24 ноември проф. Слободан Йованович от Белградския университет вече обхожда районите и събира сведения, а от 7 декември към него се присъединява и Л. Стоянович, докато чуждестранните членове пристигат значително по-късно. Няколко члена на Временното народно представителство от бившите австро-унгарски земи отказват да участват в нея.[26] Комисията работи до началото на февруари 1919 г. като събира основно свидетелски показания, но още в началото на работата й се намесват военните власти, които издават специално окръжно № 33411 от 5 декември 1918 г. за събиране на сведения. Разработена е и подробна типова таблица за военните престъпления и нарушения на Централните сили, която е предварително разпространена, за да улесни сълбирането на данните. Всъщност първите информации са подсигурени по заповед на Военното министерство още на 31 октомври, а от средата на ноември това става обичайната практика. Получените наготово сведения водят до сериозен проблем – чуждестранните участници в комисията не виждат смисъл в самостоятелното събиране на данни като не водят дори лични бележки и в крайна сметка комисията се осланя само на събраната от военните информация. Още по време на работата на комисията част от материалите са предоставени на съглашенската и неутралната преса, а редакторът на амстердамския вестник „Телеграф“ Хенри Хаберт издава популярна брошура с емоционално описание на българските и германските нарушения на сръбска и белгийска територия.[27] Българската дипломация с конкретни данни опровергава най-драстичните случаи, придобили широка популярност в европейската преса, но общото негативно настроение спрямо България остава. Както отбелязва американски дипломат в Париж: „Сърби и гърци отровиха атмосферата“, а сравнително критичният в. „Таймс“ често отбелязва несигурния характер на събраните данни.[28]             В крайна сметка работата на анкетните комисии е систематизирана в отделни мемоари на съседните държави, подадени пред Комисията за отговорността на авторите на войната и налагането на наказания, а международната комисия за Сърбия предлага и своето 3-томно проучване, съдържащо основно телеграми от военни свидетели.[29] Тези документи възприемат всички главни елементи на изградената още в края на 1915 г. система от комисията на лорд Брайс. На 29 март 1919 г. Комисията начело с Р. Лансинг представя на конференцията за мир своя обстоен доклад, който играе ролята на присъда. По отношение на България, докладът я обвинява, че тайно е подготвяла войната в сътрудничество с Централните сили и с Турция и е нападнала Сърбия без да бъде предизвикана, като не се отчита сръбското нарушение на границата от деня преди намесата на София във войната. Войната е водена с варварски и незаконни методи и средства в нарушение на международното право и за разкриване на цялостната конкретика е необходима нова разследваща комисия. Всички лица, включително държавните глави, за които се установи виновно поведение трябва да бъдат привлечени под съдебна отговорност пред подходящи национални или международни трибунали.[30] На това основание са направени предложения за съдене на виновните лица и е изработена печално известната по-късно клауза за вината за войната, която гласи: „Войната е предварително подготвена от Централните сили и техните съюзници Турция и България, и избухва в резултат от целенасочено проведена политика, която цели да я направи неизбежна. Германия в съгласие с Австро-Унгария целенасочено проваля многобройните предложения за помирение, направени от страна на Антантата“.[31] Нейни фактически автори са американците Джон Ф. Дълес и Норман Дейвис. Тя е дословно записана като чл. 231 във Версайския договор и е модифицирана като чл. 121 в Ньойския договор.             За разлика от Германия, където предизвиква масова обществена реакция и едва не води до отхвърляне на договора за мир от Райхстага, в останалите победени държави клаузата за обща отговорност на страната за избухването на войната не води до значим отзвук. Още при приемане на условията за мира немският външен министър граф Брокдорф-Ранцау като приема, че са извършвани военни престъпления по време на войната, категорично отхвърля тезата за обща вина на своята страна и настоява за широко представителна независима международна комисия, която да направи експертно проучване. На базата на статистически данни, той отхвърля тезата за германо-австрийското военно превъзходство, което е било основна предпоствака за избухването на войната и се опитва да я насочи към Русия. Особено внимание той обръща на абсурдността, съдържаща се в доклада на комисията, че през август 1914 г. България е заговорничела за война срещу Сърбия.[32]             Сходна теза поддържа и българската дипломация както в страната, така и пред делегатите на конференцията за мир. В реч пред Народното събрание от края на ноември, новият министър-председател Теодор Теодоров признавайки наличието на отделни военни престъпления, които ще бъдат предадени на съд, отхвърля тезата за общата вина на страната за избухването на световната война. Същата позиция застъпва и българската делегация на конференцията за мир както в частни разговори, така и в официалните си документи. Тя изтъква, че България е била въвлечена във войната на страната на Централните сили чрез конспирация на управляващата Либерална коалиция и цар Фердинанд, въпреки ясно изразената воля на населението в парламентарните избори през ноември 1913 и февруари 1914 г.[33] През цялото време на обсъждане на този въпрос, официалната българска позиция взима под внимание поведението на Германия и в общи линии следва нейния подход. Външното министерство изучава опита на немските си колеги, проучва официалните германски издания и документи по тези въпроси и възприема почти всички основни немски тези.[34] Единствената оригинална идея на София е, че България участва във войната не за да запази съществуващото положение, а за да постигне националното си обединение.             Определянето на вината за избухването на Първата световна война и за наказанието на нейните автори и на извършителите на военни престъпления е една от основните теми на Парижката конференция за мир през 1919-1920 г. Крайният резултат е възприемането на три групи текстове в мирните договори. Първата група, постулира общата отговорност на Централните империи и на техните съюзници България и Османската империя и става основа за налагането на репарации. Втората група определя подсъдността на военнопрестъпниците от националните съдилища на страните, които повдигат обвиненията срещу тях. Почти всички победители скоро след това се отказват от своите права по тези текстове, а проведените процеси срещу османските държавници в Малта от британски съдии, завършват безуспешно. Третата група текстове постановява изключителната вина на кайзер Вилхелм II, предвижда установяването на специален международен трибунал за неговото съдене и в този смисъл се явява изключение от общото правило. Позицията на холандските власти и негативният опит от Малта лесно отказват Антантата от прилагането и на тези клаузи.             Отчаяните постъпки на делегациите на Сърбия, Гърция и Румъния да се създаде специален случай от България, завършва безрезултатно. Великите сили отказват както да включат нарочен текст за цар Фердинанд в договора, така и да създадат международни съдилища за българските военнопрестъпници на базата на идеята на проф. Йованович.[35] Наказанието остава в ръцете и на съвестта на българското правосъдие, което показва завидна активност и последователност при прилагането на военновременните закони, особено по отношение на потушаването на Моравското въстание от пролетта на 1917 г.

[1] Ллойд Джордж. Правда о мирных договорах. М., 1957, т. 1, с. 90. [2] В. Котенев. Ответственость за военные преступления в годы Первой мировой войны. – Вопросы истории, 2007, № 6, с. 138-140. [3] Foreign Relations of the United States (FRUS), 1918, Supplement 1, p. 8-11, 14-16. [4] FRUS, 1919, PPC, vol. 1, p. 351, 366. [5] G. Clemenceu. Grandeurs et misиres d`une victoire. Paris, 1973, p. 205-218. [6] FRUS, 1919, PPC, vol. 1, p. 335, 341. [7] Ibidem, p.388-390. [8] Ibidem, PPC, vol. 3, p. 536, 606, 618-619, 699, 703. [9] ЦДА, ф. 176к, оп. 4, а.е. 63, л. 2-4; FRUS, PPC, vol. 3, p. 62f. [10] Ibidem, p. 159-170; F. Larnaude et A. Lapradelle. Examen de la Responsabilite Penale pende de l`Empereur Guillaume II. - Journal de droit international, 1919, p. 131-159. [11] В. Котенев, цит. съч., с. 138-139. [12] The Bryce Report. Report of the Committee on Alleged German Outrages, London, 1915; TheTreatment of Armenians in the Ottoman Empire, 1915-1916, London, 1916. [13] Ср. J. Willis. Prologue to Nurnberg: The Politics and Diplomacy of Punishing War Criminals of the First World War. Westport, 1982; J. Horne and A. Kramer. German Atrocities 1914: A History of Denial. N.Haven-London, 2001. [14] И. Илчев.Родината ми - права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските на балканските народи, 1821-1923 г. С., 1995. [15] Carnegie Endowment for International peace, Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars, published by the Endowment, Washington, D.C. 1914. [16] Архив Jугославиjи (AJ), ф. 388, фасц. 8, л. 29-37, 38-89. [17] ЦДА, ф. 320к, оп. 1, а.е. 60, л. 1-2, 7. [18] Ср. Reports of the American Red Cross Commissions upon their Activities in Macedonia, Thrace, Bulgaria, the Aegean Islands and Greece. OUP-American Branch, NY, 1919, 30 p., където единствените цитирани документи са речи на гръцки администратори; Стенографске белешке Привременог народног представништво. I свеска, Zagreb, 1919, с. 287-297. [19] FRUS, 1919, PPC, No 2, p. 242, 244. [20] ЦДА, ф. 320к, оп. 1 , а.е. 48, л. 3-5. [21] Ст. Белешке..., с. 27-28. [22] NYT, 22.04, 1919; И. Илчев. Родината ми..., с. [23] ЦДА, ф. 3к, оп. 1, а.е. 328, л. 116сл., ф. 327к, оп. 2, а.е. 9, л. 20-35. [24] Стенографске белешке..., с. 27-28, 53, 84-87. [25] A. Mitrovic. Jugoslavija na Konferenciji mira, 1919-1920. B., 1969, 193-200. [26] AJ, ф. 388, фасц. 8, л. 136-137; Л. Трговчевиh. Научници Србиjе у стваранье Jугославиjе. В., 1986, с. 288-289. [27] AJ, ф. 336, фасц. 23, л. 199-215, фасц. 70, л. 8157. [28] ЦДА, ф. 320к, оп. 1, а.е. 48, л. 87, а.е. 57, л. 110, а.е. 58, л. 43. [29] AJ, ф. 336, фасц. 27, л. 7851, фасц. 70, л. 8161-8163. [30] AJ, ф. 336, фасц. 70, бр. 8162 – цялата. [31] AJ, ф. 388, фасц. 8, л. 127-128; J. Jовановиh. Стваранье заjедничке државе срба, хравата и словенаца, кн. 3, Б., 1930, с. 33-36. [32] FRUS, 1919, PPC, vol. 3, p. 417f, p. 781-789. [33] FRUS, 1919, PPC, vol. 2, p. 259; ЦДА, ф. 135к, оп. 1, а.е. 64, л. 15-18. [34] ЦДА, ф. 176к, оп. 4, а.е. 61, л. 1-6. [35] АJ, ф. 336, фасц. 22, бр. 1718; ЦДА, ф. 382к, оп. 2, а.е. 709, л. 15-26.



Гласувай:
22



1. balkanec - Един въпрос - все някой може да знае
25.01.2012 13:42
Вярно ли е, че кметството на Ньой, където българската делегация е принудена да подпише договора, е на място, което по-рано е било родово имение на графовете Ньой?
...
От Уикипедия:

"В Ньойи, в кметството, под картина на която е изобразена гибелта на граф дьо Ньойи от войските на Калоян, е подписан съдбовния за България Ньойски мирен договор."
...
Преди някой пак да рече, че граф дьо Ньой е легенда:
„Завладяването на Константинопол" от участника в битката при Одрин Жофроа дьо Вилардуен:

"Там, на бойното поле, останаха император Балдуин, който никога не пожела да бяга, и граф Луи: император Балдуин бе взет жив, а граф Луи убит. Там бяха загубени ... Готие дьо Ньойи ... и много други, за които книгата не говори тук."

http://znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=3C53BCF7D8415835B8469F06878115EC?encID=327&article=1393586544
...
Така че историята не е легенда, а мене ме интересува друго:
Защо някои пишат, че кметството е било имение на Ньой, а според уикипедия това кметство било строено през 18 век?

И друго: Няма ли някъде фотографии от залата и подписването?
Единствените които намерих са от еврейския годеж на Шаркози-син: http://www2.pictures.fp.zimbio.com/Jean+Sarkozy+Weds+Jessica+Sebaoun+YePlMtS-7XNl.jpg
- явно в същата зала, защото интериора съвпада с една избледняла снимка на подписването от Стамболийски там:
http://novinar.bg/data/2003-11-27/27120111.jpg
цитирай
2. vmir - Цитирам от постинга:
09.02.2012 16:48
"Опитът на съседните правителства да получат подкрепа не само от Антантата, но и от САЩ, пропада, защото президентът отказва да изпарти свои представители в анкетните комисии под претекста, че между България и САЩ не съществува състояние на война.[19]

Българската дипломация с конкретни данни опровергава най-драстичните случаи, придобили широка популярност в европейската преса, но общото негативно настроение спрямо България остава. Както отбелязва американски дипломат в Париж: „Сърби и гърци отровиха атмосферата“, а сравнително критичният в. „Таймс“ често отбелязва несигурния характер на събраните данни.[28]

На 29 март 1919 г. Комисията начело с Р. Лансинг представя на конференцията за мир своя обстоен доклад, който играе ролята на присъда. По отношение на България, докладът я обвинява, че тайно е подготвяла войната в сътрудничество с Централните сили и с Турция и е нападнала Сърбия без да бъде предизвикана, като не се отчита сръбското нарушение на границата от деня преди намесата на София във войната...[30]

Отчаяните постъпки на делегациите на Сърбия, Гърция и Румъния да се създаде специален случай от България, завършва безрезултатно. [35] "

Историята трябва да се помни.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vkolev22
Категория: История
Прочетен: 421072
Постинги: 28
Коментари: 194
Гласове: 7967
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031