Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.02.2012 00:16 - ТЕРИТОРИАЛНО-АДМИНИСТРАТИВНА УРЕДБА НА ВИДИНСКИЯ КРАЙ
Автор: vkolev22 Категория: История   
Прочетен: 4755 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 10.03.2012 23:49


   Устройството на държавната територия е един от ключовите проблеми, с които се сблъсква развитието на всяка модерна държава. То играе огромна роля както при провеждането на единната държавна политика от столицата през провинциалните центрове до всяко едно населено място, така и при изграждането на тази политика, която обикновено се влияе и от местните настроения и идеи, особено при решаване на локални и регионални проблеми, но и при формулиране на по-общи и универсални управленски решения. В това отношение териториално-административното деление е само едно от основните направления наред с местното и регионално самоуправление и техните взаимовръзки с централната власт. Затова всяка териториално-административна реформа и дори частична промяна, поражда сериозни административни проблеми и вътрешнополитически сътресения и предизвиква значителен обществен интерес. Едновременно с това, трябва да бъде отбелязано, че историческите изследвания по тази тема са едва в начален стадий на развитие, като се ограничават до два подхода. Първият от тях е в общи исторически изложения и по неизбежност достига до най-общи реконструкции и анализи, които се вписват в предварително избрана теза, обикновено изведена от вътрешнополитическата история на отделните управления. Вторият подход се занимава с отделни промени, има повече описателен характер и ги разглежда изолирано от по-общи тенденции както в системата на развитие на държавната администрация, така и в политическия живот на страната. В този смисъл, изследването на териториално-административното деление на България тепърва предстои, като настоящият текст е опит да се създаде някакъв модел по отношение на добре обособен район, какъвто е Видинският, който по-късно да бъде разпространен и върху цялата територия на модерната Българска държава.

            Един от основните фактори, които играят роля при оформянето както на държавната политика, така и на възприемането на общността на територията от населението, е историческото наследство. В рамките на османското управление през 19 век, Видинският край, както и цялата империя, преживява две значими териториално-административни промени, свързани с опитите на Високата порта да реформира и модернизира своята провинциална администрация като крайната цел е засилването на контрола на централната власт върху цялата държавна територия.             Първата от тях е проведена при управлението на султан Махмуд II през 1834 г. и въвежда универсализирано тристепенно деление на еялети, санджаци/ливи и каази, управлявани съответно от валии, каймаками и мюдири. В империята са оформени 37 еялета, 153 санджака и 1350 каази, като в рамките на каазата се допуска и създаването на самостоятелни нахии, но само където това се налага по особени причини. Нахията е факултативна териториално-административна единица, която се формира по местна инициатива и не е специално регулирана от централната власт, като най-вероятно е остатък от предишна несистемна организация на имперската територия. Именно промените от 1834 г. създават логичната централизирана тристепенна организация на територията, а не по-късната вилаетска реформа, както твърдят част от съвременните изследователи.[1] Видинският край е включен изцяло във Видинския еялет, който е разделен на три санджака с центрове в Търново, Лом и Видин. За съжаление, известните писмени извори не посочват не само границите на новите териториални единици, но дори и центровете на каазите и евентуално на нахиите.[2] Новата система претърпява известни промени, защото към началото на петото десетилетие на 19 век общият брой на еялетите е намален с един – 36 еялета, разделени отново на 126 санджаци/ливи и 1267 каази.[3]В картата на немския географ Карл Ритер на Европейска Турция и Гърция от 1864 г., издадена в топографския атлас на Циглер е видно, че Видинският еялет граничи на запад със Сръбското княжество, на югозапад с Нишкия еялет, на югоизток с Одринския, а на изток със Силистренския еялет. Границите му следват естествени хидрографски и топографски особености на релефа, както се предполага и за съставните му по-малки единици (карта 1).  В сравнение с останалите европейски еялети, Видинският, както и съседният Нишки, имат значително по-ограничена територия и това се дължи на близостта им до размирните сръбски земи. Засиленият контрол в пограничните райони налага създаването на първостепенни административни центрове в близост до новообразуваното княжество.             В годините на Танзимата териториалното деление на Османската империя търпи сериозни промени в рамките на вилаетската реформа от 60-те-70-те години на 19 век. Тя намалява броя на първостепенните административни единици от 36 на 27 и ги преименува от еялети във вилаети. Второстепенните единици санджаците/ливите, са значително по-малко повлияни, но следват общата тенденция на намаление на бройката от 126 на 123. За каазите и нахиите засега няма по-конкретни сведения. В Европейска Турция са оформени 10 вилаета с 44 санджака. Новото в реформата са не толкова намалените бройки и окрупнени територии, колкото учредяването на изборни административни и съдебни съвети, което привлича известен брой немюсюлмани в тях.[4] Историческата наука отдавна е възприела тезата за силното влияние на централизираната френска териториално-административна система (департаменти, кантони и арондисмани) и по-конкретно на Закона от 17 февруяри 1800 г. (28 плювиоз от година 8-ма на Републиката) върху вилаетската реформа.[5] За сметка на това влиянието на руската Земска реформа на император Александър II, която изпреварва османската с десетина месеца е силно подценявано.[6] Едновременно с това от 1861 г. Портата разработва органическия устав на Ливан, който е публикуван два месеца преди Закона за вилаетите и Правилника на Дунавския вилает, което също подсказва известни индиректни връзки, нуждаещи се от допълнителни проучвания. През 1864 г. е образуван образцовият Дунавски вилает, който трябва да изпробва и приложи предвидените реформи в европейските владения на султана. В него са включени три от съществувалите дотогава еялети: Видинският, Силистренският и Нишкият, като за седалище на валията е избран град Русе. Вилаетът е разделен на 7 санджака с центрове във Видин, Ниш, София, Търново, Русе, Варна и Тулча. (карта 2) Мнението и на съвременниците, и на историците е, че промените изглеждат твърде радикални, но ако погледнем картата на административното деление на Османската империя от края на 17 век, ще забележим поразително сходство с тогавашния Силистренски еялет, като разликите в границите са главно в района на Кюстендил, който е изключен от него. (карта 3) Както често става при административните промени, новото е само вече забравеното старо.             Очевидно, Високата порта не е убедена в сполучливостта на тази териториална организация. Затова скоро след отстраняването на влиятелния дунавски валия Мидхат паша, през 1868 г. Нишкият санджак е отцепен от Дунавския вилает и е обединен с Призренския, Скопския и Дебърския в Призренски вилает. През 1871 г. отново Нишкият санджак е обединен за около година с Новопазарския в Новопазарски вилает, но от 1872 г. е отново върнат в състава на Призренския вилает. По същото време и Софийският санджак е отделен от Дунавския вилает и присъединен към Одринския, което води до отпадането на всички земи на юг от естествената граница Стара планина. Затова пък Орханийската кааза и нахиите Етрополе и Тетевен са присъединени към Видинския санджак. Тези промени са причината общата площ на вилаета да намалее от близо 92 000 кв. км. на около 86 000 кв. км.[7] Руското проучване на османската териториална организация от навечерието на войната от 1877-1878  г. от комисията на полковник Леонид Соболев, показва наличието на 8 каази в състава на Видинския санджак и броя на селата във всяка от тях. Така във Видинската кааза има 41 села, в Ломската те са 64, в Кулската – 51, в Белоградчишката – Орханийската кааза - 28 села. Шест села има в Тетевенската нахия, а за Етрополската не са посочени такива. Непосредствено преди войната островът Ада кале е обособен в отделна кааза, а Орхание преминава към Софийския санджак.[8]             Началото на Руско-Турската освободителна война поставя под въпрос новата вилаетска териториално-административна система. Още по време на предвоенното й проучване, ръководителят на Канцеларията за гражданско управление на освобождаваните отвъд Дунава земи княз Владимир Черкаски дава положителна предварителна оценка на вилаетската организация и предвижда запазването й за периода на военните действия. В популярната Инструкция за учредяване на военно-полицейско управление в Българския край се постановява запазване на съществуващото териториално деление като санджаците се преименуват в губернии, каазите в окръзи, нахиите в околии, а границите между тях се запазват.[9] Все пак окупационната руска власт извършва някои промени, които се налагат главно по прагматични финансови съображения: например Етрополската нахия е закрита и е присъединена към Тетевенската.             Окончателното определяне на новите държавни граници на княжество България с Берлинския договор от 1 юли 1878 г. в значителна степен обезсмисля най-високото първо ниво на териториално-административната система. Губернията се оказва прекалено голяма като площ и сложна като организация единица, чиято издръжка оскъпява поддръжката на провинциалната държавна администрация и затруднява финансите. Затова тя е пропусната в Рапорта на комисията по основните начала на конституцията, изнесен в Учредителното събрание на 21 март 1878 г., а в парламентарния дебат за територията е окончателно премахната.[10] Така Търновската конституция определя в първата алинея на своя трети член, че: „Територията административно се дели на окръжия, околии и общини“.[11] Така е възприета обичайната за малките балкански страни тристепенна организация на държавната територия, за разлика от практикуваната дотогава петстепенна имперска система.             Поради сложната политическа обстановка в Княжеството, прилагането на конституционното постановление е отложено с около година до управлението на първия либерален кабинет на Драган Цанков. Още в първата редовна сесия на Второто ОНС през март 1880 г. е внесен Законопроект за административно разделение територията на Княжеството от вътрешния министър Георги Тишев. Проектът предвижда въвеждане на две степени сред окръжията и околиите. Към първостепенните окръжия редом със Софийското, Варненското, Русенското и Търновското спада и Видинското. По същия начин и Видниската околия е първостепенна, защото седалището й е в градска община. Тази усложнена и бюрократизирана организация изпитва влияние от руската земска система. Точните бройки на различните единици и границите им ще бъдат определени от Министерския съвет. За пръв път са въведени точни формални критерии при разграничението: численост на населението; площ; разстояние на общините до околийския ценър и на околиите до окръжния център; състоянието на пътната мрежа; географските особености на терена и съществуващите икономически връзки между отделните единици. Така Видинското окръжие се състои от два бивши окръга: Видински и Белоградчишки, разделени в три околии: Видинска, Белоградчишка и Кулска. Ломското окръжие е създадено от сливането също на два бивши окръга: Ломски и Берковски, организирани отново в три околии: с центрове в Лом, Берковица и Кутловица. Оряховското окръжие се състои от 4 околии: Оряховска, Лясковска, Чомаковска и Врачанска и обхващата територията на бившия Оряховски и на част от бившия Врачански окръг. Останалата част от Врачанския окръг минава към бившия Орханийски окръг, за да образува Орханийското окръжие, разделено на околии с центрове Орхание и Синьо бърдо.[12] Законопроектът предизвиква сериозен дебат, като несъгласните с него налагат създаването на 16-членна парламентарна комисия (по трима депутати от петте губернии и един депутат турчин), която да изготви мнение по него, а при разпределението на околиите по окръжията трябва да се съобрази със статистическите сведения, предоставени от Вътрешното министерство и с прошенията, постъпили в канцеларията на парламента. Разглеждането на законопроекта и работата на комисията стават повод за постъпване на огромно количество протестни телеграми от заинтересувани населени места и райони, които не са съгласни с проекта и правят опит да наложат свое решение. Така от Берковица не искат да загубят статута си на окръжен център и да бъдат обединени с Лом. Особено бурни са недоволствата и във Враца.[13] Докладът на комисията по същество отхвърля законопроекта на Вътрешното министерство и предлага свой вариант, който да има временнен характер. Той е мотивиран с изискванията на Търновската конституция и с нуждите на населението. Констативната част дава традишционно слаба оценка на османската система, която не се съобразява с топографията на районите, с поминъка на населението и с разстоянието до центровете на отделните единици. Реформата се налага от интересите на правителството за по-тясна връзка с населението, а и от опита на автономната област Източна Румелия, който „не е от най-несполучните“ като създаването на сходно с нейното устройство се възприема като национална стратегия. В крайна сметка комисията предлага окончателното уреждане на проблема да се отложи за втората редовна сесия, поради липса на достатъчно и адекватни статистически сведения по въпроса в Министерството на Вътрешните дела. Едновременно с това тя предлага критерии за работата на Министерството на вътрешните дела в тази област: населението на окръжията да бъде между 25 000 и 40 000 души; те и околиите да са в различни степени поради обективно съществуващите различия между тях; губерниите веднага да бъдат закрити като противоконституционни и безполезни; а присъединяването н аедни окръжия към други да се извърши без промяна на съществуващите границите. Още тук сравнително ясно се формулира и основният критерий за новото деление – икономическата ефективност на местната и регионалната администрация. На базата на тези критерии парламентарната комисия предлага намаляване на съществуващите окръзи от 31 на 18 окръжия, които да бъдат разделени на три степени. Първостепенните не се различават от предложението на министерството и предвиждат подобен статут за Софийското, Варненското, Русенското, Търновското и Видинското. Сред второстепенните временни окръжия личи Оряховското, а сред третостепенните – Ломското, и Орханийското. Сред възприетите критерии като допълнителна обосновка е посочена близостта до държавните граници, топографските особености на района и разстоянията между административните центрове. Комисията настоява за обединение на Врачански и Оряховски окръг, но оставя на депутатите да определят седалището на новото обединено окръжие. Първостепенните околии са закритите окръзи, второстепенните са със седалища в градовете, а третостепенните – в селата. За Видинския край предложението предвижда новото Видинско окръжие да се състои от старите Видински и Белоградчишки окръзи; новото Ломско окръжие – от старите Ломски и Берковски окръзи; а новото Оряховско окръжие – от старите Оряховски и Врачански окръзи.[14] Дискусията върху доклада и предложението на комисията отново извеждат на преден план критиката върху онаследената османска система, която дори и Високата порта е смятала за неподходяща. Едновременно с това е изтъкнато значението на мненията на изборните органи за регионално самоуправление – окръжни и губернски съвети, както и силата на инерцията: „ролята на навика“, по думите на Стефан Стамболов. Редом с принципните изказвания, прозвучават и такива, защитаващи местни интереси и изтъкващи местни особености. Така Никола Тошков настоява за запазване на Берковски окръг заради големите горски масиви, които налагат повече „жандари“. Авторитетната намеса на митрополит Мелетий Софийски води до запазването на този окръг, както и отказа от обединяването на Врачански и Оряховски окръзи. Въпреки опозицията, все пак Белоградчишки окръг е обединен с Видинския. Така във Видинския край са оформени първостепеното Видинско окръжие и третостепенните Ломско, Берковско, Оряховско и Врачанско окръжия. Обсъждането на предложението на парламентарната комисия води до оттегляне на законопроекта на министерството и приемането на нейния вариант.[15] В края на юни с княжески указ е оповестено учредяването на 21 нови окръжия, които се разделят на 58 околии. Във Видинското окръжие влизат околиите Видинска, Кулска и Белоградчишка; в Берковското – Берковската и Кутловишката; в Оряховското – Оряховската и Белослатинската, във Врачанското – Врачанската и Каменополската, а Ломското се състои само от едноименната околия.[16] (карта 4) Съставът на околиите е определен през юли 1880 г. от Министерския съвет чрез списък на общините, влизащи във всяка от тях. В общи линии той малко се различава от военновременната система, която от своя страна стъпва върху османската.[17] Временният характер на тази система води до известно убъркване и до паралелна употреба на двата термина „окръг“ и „окръжие“ дори в официалната държавна документация, като първият термин се възприема повече като русизъм, свързан с военновременната организация, за разлика от втория, който трябва да подчертае самостоятелното законодателно и административно решение. Пряката намеса на княз Александър в управлението на страната на 27 април 1881 г., когато разпуска Второто ОНС и замества либералното правителство на парламентарното мнозинство на Петко Каравелов с безпартийния служебен кабинет на генерал Казимир Ернрот, води и до рязка временна промяна в териториалното устройство на страната. Още същият ден тя е разделена на 5 области, една от които е Горнодунавската, включваща окръжията Видинско, Лом-паланско, Оряховско, Врачанско и Берковско.[18] В началото на юли с.г. Врачанското и Оряховското окръжия са отделени от Горнодунавската област и заедно с Плевенското окръжие образуват новата Среднодунавска област.[19] Още при първото си появяване в рамките на териториално-административното деление, понятието „област“ се свързва с временна, неконституционна обстановка и получава силно отрицателна оценка. Областната организация е отменена три месеца по-късно през лятото на 1881 г. По време на режима на княжеските пълномощия идва ред да се реализират идеите на консерваторите за териториална организация на княжеството. Тя се провежда заедно с промяната на статута на общинското самоуправление и на регионалните органи на централната власт – окръжни управители и околийски началници. В края на август 1882 г. е обнародван нов Закон за административното деление на Княжеството, изготвен от Вътрешното министерство по инициатива на Гритор Начович и приет от Държавния съвет. Броят на окръжията е съкратен от 21 на 15, разделени на 56 околии. Видинският край е организиран във Видинско, Ломско и Врачанско окръжия. С отделен закон са определени и границите на околиите чрез традиционното изброяване на общините, влизащи в тях.[20] За отбелязване, вместо това да става с министерско постановление, както са практикували либералите, според консерваторите околийските граници са значително по-важни и налагат законодателно решение. Това деление остава сравнително устойчиво, но все пак търпи известно развитие. През 1884 г. Оряховското окръжие е възстановено до края на 1889 г., когато отново е закрито като двете му околии – Оряховска и Белослатинска са присъединени към Врачанското окръжие, а Орханийска околия е отделена от него и е присъединена към Софийското окръжие. Дискусиите по тези въпроси в Петото ОНС ясно показват необходимостта от нов закон, който да отчете настъпилите промени в демографското състояние на населените места и особено на околийските центрове, бързото развитие на инфраструктурата на района, икономическите връзки на населението и неговите желания, които често са повратно представяни от депутати и делегации в многобройните прошения до правителствата и различните състави на парламента.[21] Именно тези два въпроса – за съдбата на Оряховското окръжие и за принадлежността на Орханийска околия остават единствените спорни проблеми в териториално-административната уредба на Видинския край до войните и всяко решение често е поставяно под въпрос при всеки удобен случай.[22] Променливите местни настроения и дебатите в Народното събрание водят до откритото нежелание на управляващите да се занимават с очевидната необходимост от нов цялостен закон. Дори всесилният премиер Ст. Стамболов често казва: „Нека други министър си счупи главата!“[23]. Затова до края на 19 век без особен резултат остават решенията на парламентарни комисии, посветени на този въпрос и предложенията на Вътрешното министерство. Повечето промени са палиативни и често изхождат и от особеностите на мажоритарната избирателна система в страната – желанието да се закрият околии, гласували за опозиционните партии.[24] Световната аграрна и финансова криза в края на 19 век извежда на преден план желанието за бюджетни икономии на всяка цена, което се отразява и на териториалното деление на Княжеството. През 1900 г. по бюджетни причини са закрити четири окръжия, сред които и Ломското, обединено с Видинското, и това налага да се пристъпи към цялостна реорганизация на системата. В обяснителна записка на вътрешния министър Михаил Сарафов от началото на март 1901 г. се предлага вместо съществуващата система от 3 степени при окръжията и 2 степени при околиите да бъдат въведени 2 степени при окръзите и 3 степени при околиите, поради относителното хомогенизиране на окръжните центрове. Окончателно се налага терминът „окръг“ за първостепенните териториални единици. Сред предвижданите 14 окръга са Видински и Врачански, които са второразредни. Второразредни са и техните околии, заедно с Ломската и Оряховската, докато Берковската, Белоградчишката, Белослатинската, Кулската, Фердинандовската и Орханийската са треторазредни. Предвижда се общо околиите да бъдат 70 вместо съществувалите дотогава 54.[25] Обичайните оживени и дори ожесточени обсъждания в парламентарната зала водят до известни промени в намеренията на прогресивнолибералния кабинет. Главно поради необходимостта от бюджетни икономии накрая броят на окръзите е намален на 12, сред които остават Видин и Враца и са премахнати двете степени поради нуждата от унификация и опростяване на системата. Премахнати са и степените сред околиите, които са увеличени до 71. Видинският окръг няма промяна в територията си и е разделен на 4 околии: Видинска, Белоградчишка, Кулска и Ломска. Врачанският окръг също не търпи промяна на границите си и е разделен на 5 околии със седалища в Берковица, Враца, Бяла Слатина, Оряхово и Фердинанд.[26] В сравнение с останалите окръзи и околии за близо четвърт век, териториално-административната система в Северозападна България се е стабилизирала и дори в известна степен консервирала. (таблица 1)  Новото деление остава почти без промени до края на периода на войните. Единствените изменения в него са свързани със създаването на нови общини в рамките на съществуващите околии и във връзка с нарастването на населението. Законът за референдума по общинските въпроси, прокаран от правителството на Демократическата партия през пролетта на 1909 г. слага известен ред в този процес, но и до голяма степен го стимулира. В неговия втори член е описана процедурата за провеждане на допитване до населението по ограничен кръг общински въпроси, като ключовият е за закриване на община, създаване на нова такава, както и отцепване на едно населено място от една и преминаването му към друга община.[27] Тази динамично стабилна система не се възприема изцяло от всички административни власти в страната. Отделните клонове на държавно управление я използват, но едновременно с това въвеждат и известни разлики. Така в навечерието на Балканските войни успоредно със съществуващите 12 административни окръга и 71 околии, в областта на организацията на учебното дело страната е разделена на 12 учебни окръга и 64 учебни околии; в религиозно отношение на 10 епархии; в съдебно отоншение на 3 апелативни района, 26 окръжни и 142 мирови съдебни района; във военно отношение на 3 военно-инспекционни области и 40 полкови военни окръжия.[28] Излизането на страната от Първата световна война води до сериозни териториални промени и Видинският край не прави изключение. Поради изменението на границата със Сърбия, общата територия на Видинския окръг е намалена със 190 кв. км. като са засегнати Видинската околия, намалена със 17 кв. км. и Кулската, намалена със 173 кв. км. При Врачански окръг няма подобни промени.[29] Основната тенденция през първото междувоенно десетилетие е бурното увеличаване на броя на общините, процес, който почти не се контролира нито от правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийки, нито от последвалия го кабинет на Демократическия сговор, оглавен от професор Александър Цанков. Таблица 2 ясно показва тази динамика. Така само в едно заседание на Видинския окръжен съвет на 8 юли 1922 г. е взето решение за създаването на 4 нови селски общини в Ломска околия по искане на населението. Дебатите ясно показват, че още през 1921 г. съветът е взел принципно решение за поддържане на всички подобни искания. Основните причини за тях са местни конфликти и констатацията, че „големите села тормозят малките“ като не подкрепят никакви техни инициативи и не отделят никави средства за подобряване на живота в тях поради настъпилите следвоенни финансови затруднения. Както и преди войните, основните причини за взимане на решения по подобни случаи са финансовите и едва след това идват съображения от друг характер.[30] Инициативата за тези промени винаги идва отдолу, от местното население, подлага се на протоколни преценки от околийския началник и от окръжния управител, разглежда се от Окръжната постоянна комисия, която дава мнението си и окончателното решение съгласно Закона за селските общини се взима от Окръжния съвет. Въпреки привидно продължителната и тромава бюрократична процедура, процесите на роене на селските общини нарастват лавинообразно. Същата процедура се спазва и при преминаване на село от една към друга съставна селска община, в която са включени повече от едно населени места.[31] Това е другият, сходен по динамика процес, който променя териториално-административното устройство на държавата на най-ниското ниво. Неговите мащаби се долавят от запазената документация, особено на местно ниво, но липсата на някакви по-общи статистически сведения, ако не за цялата страна, то поне за отделна административна единица не позволяват да се направят по-детайлни реконструкции и обобщения. Едва при второто правителство на Демократическия сговор се наблюдава прекратяване на необоснованото нарастване на броя на общините и към края на 20-те години на 20 век дори настъпват обратни тенденции. Стабилизиращите процеси са подтиквани от централната власт, и лично от премиера, който е и вътрешен министър и отразяват една по-обща концепция за групиране на селата в рамките на по-големи съставни общини, които да могат по-лесно да се издържат. Тези идеи залягат в дълго готвения нов цялостен Закон за общините, останал неприет в крайна сметка от Двадесет и второто ОНС.[32] Цялостната дестабилизация на системата на административна организация на територията на държавата по време на Световната икономическа криза през 1929 -1933 г. рязко изостря отдавна отлагания проблем. Правителството на Народния блок предприема първите плахи промени със закриването на окръжните съвети,[33] но основната част от реформата остава за управлението на деветнадесетомайците след преврата от 1934 г. Още на 19 май 1934 г. съществуващите 16 окръга са закрити и на тяхно място са учредени 7 области, управлявани от областни директори, пряко назначаване от правителството. Окръзите са обединявани по два или по три в новите области, но базата на ВМРО – Петричкият окръг е поделен между Софийската и Пловдивската области, като долината на Струма минава към първия, а долината на Места към втория, за да се разпокъсат създадените дотогава организационни връзки. Околиите са запазени в дотогавашните си граници, но броят на общините е драстично намален от 2552 на около 800. Изцяло са ликвидирани изборните институции, включително общинските съвети и са подменени с назначавани от централната власт или от нейните местни представители.[34] Така именно междинното ниво в териториално-административната система на държавата - околията, която дотогава се е смятала за повече или по-малко преходна единица, без особено значение извън чисто административно-полицейското, се оказва най-стабилна и единствена успява да преживее най-радикалната териториална реформа в историята на страната след Освобождението. При тази промяна Видинският и Врачанският окръзи са обединени във Врачанската област, която се състои от деветте традиционни околии. В края на август 1934 г. излизат и списъците на новите окрупнени общини по околиите. Така в Берковската околия са включени 10 общини, в Белослатинската – 13 общини, във Врачанската – 15 общини, в Оряховската – 16 общини, във Фердинандската – 12 общини, в Белоградчишката – 10 общини, във Видинската – 12 общини, в Кулската – 7 общини, а в Ломската – 15 общини.[35] Обичайните промени на най-ниското общинско ниво продължават и през следващите години, но са силно ограничени.[36] В края на управлението на безпартийния служебен кабинет на Андрей Тошев, през септември 1935 г. е направен опит за нови сериозни промени. Учредени са три нови области: Търновска, Кърджалийска и Горноджумайска, а Оряховската околия е прехвърлена от Врачанска към Плевенска област. Три града, които общественото мнение разглежда като традиционни първостепенни центрове, ощетени при реформата от май 1934 г., защото са загубили този си статут - Видин, Варна и Русе са отделени от съответните области и са поставени под управлението на специални градски директори, равни по ранг и функции с областните директори.[37] Промяната нарушава съществуващата логика на териториалната организация на държавата, защото необосновано издига статута на трите града над този на други не-по-малко важни и големи градски центрове. Затова в края на годината, още преди реформата да се приложи, е отменена от следващото правителство на Георги Кьосеиванов.[38] То постепенно се отказва от стриктното прилагане на принципите на централизация и концентрация сред селските общини и непосредствено преди избухването на Втората световна война, процесът на роене на общините отново се възстановява, макар и в по-ограничени размери от съществувалите през 20-те и първата половина на 30-те години на 20 век.[39] Териториално-административната организаци на Видниския край естествено следва общите принципи, в политиката на българските правителства по този въпрос, доколкото стъпва на базата на общо законодателство и подзаконови актове. Едновременно с това на фона на останалите райони се забелязват и някои местни специфики. На първо място това е обособеността на района, която лесно се проследява при различините териториални промени и се осъзнава както от държавната власт, така и от местното население. На второ място идва оформянето отначало на един, а по-късно и на два големи естествени градски центъра – Видин и Враца, които логично биват определяни за центрове на първостепенните териториални единици – окръзи и области. По сходен начин се оформят още 7 по-малки, но традиционно устойчиви градски центъра, които стават седалища на второстепенните единици – околиите. Най-сериозна динамика системата демонстрира на най-ниското общинско ниво, но в сравнение с останалите райони на страната, в Северозападна България тя е относително стабилна и дори консервативна. В нейното развитие се долавят 2 обособени периода, които са твърде различни като продължителност и за тяхна граница може да бъде приета реформата от 1934 г. В началния период, където основна роля играят принципите на модернизиращата се либерална държава, също могат да бъдат разграничени няколко етапа. Първият от тях обхваща годините от Освобождението до Съединението и се характеризира с честа промяна на законодателството по въпроса, като става дума не толкова за принципно противоречие между либералния и консервативния възглед за устройството на територията на държавата, колкото за желанието за опростяване на онаследената и бавно еволюираща система и за постоянно намаляване на броя на административните единици по бюджетни причини. Вторият етап обхваща края на 19 и началото на 20 век и е относително стабилен, като динамиката се развива главно на общинско ниво. Законът от 1901 г. и частичните следвоенни промени напълно се вместват в съществуващата система и не дават основание за обособяване на отделни етапи. Новият период на рязко окрупняване на първостепенните единици и на общините в годините 1934-1939, свързан със засилен контрол на централната власт, премахване на самоуправлението и форсирана централизация бележи преориентацията на управлението към модерните авторитарни идеи, които продължават да бъдат популярни и за времето на Втората световна война.

[1] Cp. Mundy, M. & R. Smith. Governing Property, Making the Modern State: Law, Administration and Production in Ottoman Syria, London: I.B.Tauris & Co. Ltd., 2007, p. 50. [2] Skene, J. The Three Eras of Ottoman History: A Political Essay on the Late Reforms of Turkey, Considered Principally as Affecting Her Position in the Event of a War Taking Place. London, (1851), p. 73-74. [3] Ubicini, A & P. Courteilles. Etat Present de L`Empire Ottoman. Paris: J. Doumaine, 1876, p. 89. [4] Ibid., p. 90. [5] Peev, G. Das Europaische Vorbild im Verwaldungsaufbau Bulgariens ab 1878. – In: Die Bulgarien und Europa von der Nationalen Wiedergeburt bis zur Gegenwart. Ed. H. Heppner & R. Preshlenova (Hg.), Sofia: Akademieverlag “Prof. Marin Drinov”, 1999, S. 95-112.   [6] Дмитриев, С. Хрестоматия по истории СССР. М. 1948, т. 3,с. 156-158.Положение о губернских и уездных земских учреждениях от 1 января 1864 года; Колев, B.Общините в България (60-те – 80-те години на 19 век), С.: ИФ-94, 2006, с. 33. [7]Тафрова, M. Танзиматът, вилаетската реформа и българите: Администрацията на Дунавския вилает (1864-1876), С.: Гутенберг, 2010, с. 73-81; Попов, K. Стопанска България, С.: Изд. На БАН, 1916, с. 10-11. [8]Материалы для изучения Болгарии, Бухарест, ч. 2, вып. 4, прибавление, с. 69-90; ч. 2, вып. 3, с. 2. [9]Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877-77-79 гг.Под ред на Н. Овсянный. С.-Петербург, вып. 1, 1903, с. 15; Тодоров, Г. Временното руско управление в България през 1877-79 г. С.: Изд. На БКП, 1958, с. 81; Колев, В. Българските общини в периода на Временното руско управление. – В: Създаване и развитие на модерни институции в българското възрожденско общество. Под ред. на П. Митев. С.: УИ „Св.Кл. Охридски“, 1996, с. 114; Манолова, М. Нормотворческата дейност на Временното руско управление в България (1877-1879). С.: Сиела, 2003, с. 45-59; Тафрова, М. Цит. съч, с. 83. [10]Дневници на Учредителното събрание от 1879 г. Под ред.на В. Методиев. С.: Гутенберг, 2004, с. 150, 181-186. [11]Български конституции и конституционни проекти. Под ред на В. Методиев и Л. Стоянов. С. ДИ Д-р. П. Берон, 1990, с. 21. [12]Дневници (стенографически) на 2 ОНС, 1 р.с., 215-217. [13]Пак там, с. 226, 302. [14]Пак там, с. 304-307. [15]Пак там, с. 308-395; Васильов, Т. Спомени за лица и събития, С., 2001, с. 40-42; Манолова, М. Парламентаризмът в България (1879-1894), С.: Изд. на БАН, 1989, с. 44. [16]Държавен вестник (ДВ), бр. 45 от 28 май 1880. [17]Пак там, бр. 55 от 5 юли 1880. [18]Пак там, бр. 26 от 29 април 1881. [19]Пак там, бр. 48 от 11 юли 1881. [20]Пак там, бр. 91 от 21 август 1882 и поправката в ДВ, бр. 132 от 18 ноември 1882; Васильов, Т. Цит. съч., с. 57. [21]ДВ, бр. 6 от 9 януари 1890; Дневници (стенографически) на 5 ОНС, 3 р.с., кн. 2, с. 167-170, кн. 3, с. 459-463. [22]Пак там, 7 ОНС, 1 р.с., кн. 4, с. 171-175. [23]Васильов, Т. Цит. съч., с. 103. [24]Дневници.., 10 ОНС, 1 р.с., 1812-1826. [25]Пак там, 11 ОНС, 1 и.с., с. 540 и сл.   [27]ДВ, бр. 52 от 9 март 1909; Гиргинов, А. Държавното устройство на България, С.: Бълг. печат, 1921, с. 489-491. [28]Попов, К. Цит. съч., с. 11. [29]Статистически годишник на Българското царство (СГБЦ), С., 1925, с. А36. [30]Видински окръжен вестник, бр. 13 от 8 юли 1922. [31]Пак там, бр. 14 от 15 юли 1922. [32]ЦДА, ф. 371к, оп. 5, а.е. 708, л. 117-141; Общински преглед, 1930, кн. 7-8, с. 308-373. [33]ДВ, бр. 253 от 10 февруари 1932, бр. 73 от 4 юли 1933. [34]Колев, В. Управлението на Военния съюз, 1934-1935. – В: История в преход: Сборник в чест на 60-годишнината на проф. д.и.н. Драгомир Драганов. Под ред. на Б. Гаврилов. С.: УИ „Св.Кл. Охридски“, 2008, с. 121-122, 126. [35]ДВ, бр. 38 от 19 май 1934, бр. 122 от 30 август 1934. [36]Пак там, бр. 205 от 8 декември 1934, бр. 14 от 21 януари 1935, бр. 238 от 22 октомври 1935. [37]Пак там, бр. 217 от 26 септември 1935. [38]Пак там, бр. 287 от 20 декември 1935. [39]Пк там, бр. 3 от 4 януари 1939, бр. 14 от 20 януари 1939.



Гласувай:
6
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vkolev22
Категория: История
Прочетен: 269112
Постинги: 27
Коментари: 193
Гласове: 7954
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930