Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.02.2013 19:50 - ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА РОБСТВОТО В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Автор: vkolev22 Категория: История   
Прочетен: 7226 Коментари: 1 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Темата за робството в Османската империя в годините на Танзимата, непосредствено преди и след Освобождението на България, е сред най-пренебрегваните в българската история на ХІХ век. Редом с често промъкващите се откъслечни факти и най-общи типови коментари, вече повече от половин век няма конкретно изследване на този феномен. Двете публикации на Бистра Цветкова и на Йоно Митев от средата на 50-те години на миналия век са единственото до което българската историческа наука е достигнала. Те наблягат върху класическия период в империята на султаните, като пренебрегват изцяло епохата на реформите и каталогизират голям масив от илюстративни факти.[1] Докато първата определено се старае да се движи в рамките на позитивистичния минимализъм, втората демонстративно се опитва да наложи марксистки светоглед и подход в историческото повествование. В духа на модерния за времето си стил да се очертават стратегически „цели и задачи”, тя стига до незащитими тези. Категорично отстояваната декларация за износ на роби от Османската империя в Новия свят няма как да бъде документално подкрепена и може да бъде сравнена единствено с лансираната в края на ХІХ век от османски публицисти защитна теза, че търговията с бели роби в Кавказ е в ръцете на африкански търговци.[2]             Причините за това състояние са добре известни и описани в историята на англоезичните изследвания по този проблем. Още в края на 80-те години на ХХ век знаменитият изследовател на мюсюлманските общества Бърнард Люис изтъква станалото вече клише за свръхчувствителността на на темата за робството в света на исляма като дори самото й споменаване поражда обвинения във враждебни отношения и намерения.[3] Орландо Патерсън допълва, че робството е не толкова „специфична институция”, колкото „институция, пораждаща чувство на неловко объркване”. То се дължи на желанието на повечето изследователи да осъдят робството като защитят исляма.[4] Породената от този конфликт „интелектуална парализа” логично води до „конспирация на мълчанието”, по думите на Гордън Мърей и до „оглушителна тишина” според Ехуд Толедано.[5] Очевидно в това отношение българската историческа наука дълго време върви в крак със световните тенденции.             През последните две десетилетия нещата значително се променят, като проучванията върху историята на робството в Османската империя през ХІХ век започват да се доближават до по-добре изследваното робство в Арабския свят и в света на исляма въобще, а чрез по-обобщаващи съчинения и до големия дискурс за историята на робството в света, където крайбрежията на Атлантическия и Индийския океан, но и на Средиземноморския басейн имат ключово място. След пионерните публикации на Алън Фишър и монографията върху османската търговия с роби на Е. Толедано от началото на 80-те години на отминалия век, през 90-те години идват монографичните изследвания за ролята на расата и робството в близкоизточните общества на Б. Люис, за робството и аболюционизма на Е. Толедано и фундаменталното проучване на И. Х. Ердем за цялостната история на робовладението в империята на падишаха.[6]Едновременно с това се появяват и други изследвания по по-частни въпроси, които допълват оформящата се обща картина.[7]             Настоящата статия няма претенции за някакво особено място във все по-плътната картина на проучванията за робството в империята на султаните. Тя се стреми повече да популяризира проблема пред българската публика, да очертае общите параметри, изработени досега и да покаже сложния, противоречив и многоаспектен характер на ограничаването на робовладението и на търговията с човешки същества като го допълни с оскъдния материал от краткотрайно съществувалата автономна провинция на юг от Балкана. Това налага сравнително дългото въведение и постоянната съпоставка със съвременната й действителност от ядрото на империята и нейната столица. *          *          *          * Към началото на Танзимата в Османската империя ежегодно се внасят по суша и море между 16 000 и 18 000 черни и бели роби от обширни райони в Африка, Азия и Европа. Робството е общопризната и утвърдена от религията на исляма и от светското законодателство социална практика, дълбоко вградена в самата тъкан на османското общество. Въпреки известните типологични и регионални особености, то обхваща всички обществени сфери и всички османски територии, включително българските.[8] Реформите на султан Махмуд ІІ (1808-1839) донякъде редуцират неговото значение – ликвидирането на еничарския корпус, ограничаването на системата на „управление на робите” (кул) премахването на полуавтономните режими в Ирак и Либия, които следват традициите на мамелюците.[9] Въпреки това Високата порта отказва да се присъедини към декларацията против търговията с роби от заключителния акт на Виенския конгрес от 8 февруари 1815 г., която морално осъжда тази практика, а и към заключителния акт на конгреса във Верона от 22 ноември 1822 г., потвърждаващ тази присъда.[10] Двете декларации са по инициатива на британската дипломация, която само за две десетилетия след тях успява да наложи повече от 30 двустранни и многостранни договори за ограничаване и забрана на робовладението и на търговията с хора и се превръща в нейн основен носител. Така тя намира силна и въздействаща хуманна кауза, добре обслужваща интересите на Лондон по неговата колониална експанзия, главно в Африка, и значително смекчава изградения отрицателен образ на „коварния Албион”. Основният резултат от тези договорености е приравняването на търговията с роби към пиратството и разбойничеството, които подлежат на смъртно наказание. Създаден е прост и ефективен механизъм за въздействие: налагане на задължение, което внимателно се следи от британските дипломатически, военни и търговски представители. Те докладват в Лондон, откъдето следва нов натиск за по-голяма ефективност и допълнителни ангажименти. В тази връзка непрестанните усилия на британската дипломация в Цариград довеждат до издаването на първия султански ферман през 1830 г. за освобождаване на робите-християни, неприели исляма. Той намира ограничено приложение в практиката, главно по отношение на гърци, руснаци и поляци. През август 1850 г. под натиска на британския посланик Стратфорд Канинг забраната е отново потвърдена, което ясно показва неефективността на предишния акт.[11] По предложение на великия везир Къбръзлъ Мехмет Емин паша, внушено от британските и френските съюзници, към края на Кримската война през октомври 1854 г. е въведена временна едногодишна забрана за внос на роби от чеченските и грузинските земи.[12] Нещо повече, Високата порта полага особени усилия за връщане на военнопленниците и дори откупува някои от тях, попаднали в частни ръце. Тази тенденция управляващите в Цариград разглеждат като временна отстъпка пред чуждия натиск, породена от неочаквани затруднения, и полагат голямо старание за нейното прекратяване и за възстановяване на обичайната практика. За доминиращите настроения и практики сред османския елит говорят както пътешествениците и военните, така и дипломатите. Когато в края на 1840 г. под натиска на британското Общество за забрана на робството външният министър лорд Палмерстън настоява за по-действени мерки, той получава обезсърчителен отговор от своя посланик в Цариград лорд Понсънби: „Аз говорих по въпроса и бях изслушан с изключително очудване, съпроводено с усмивка по предложението да бъде унищожена институция, така дълбоко вплетена в структурата на обществото на тази страна и тясно свързана както със закона, така и с обичаите, а също и с религията на всички слоеве от Султана до последния селянин... Мисля, че всички опити да стигна до резултат по предложението Ви ще пропаднат и се опасявам, че могат да доведат до обида, ако по тях бъде настоявано.”[13] Тази тенденция се проявява особено при управлението на султан Абдулазис І (1861-1876). Обичайна практика е във висши държавни документи да се напомня, че робството не е забранено в границите на империята.[14] Поради тази упорита съпротива от средата на 50-те години на ХІХ в. британският натиск върху Портата се насочва главно към търговията с негри и абисинци (черни и кафяви роби) като напълно изоставя белите роби. С ферман на султан Абдулмеджид І (1839-1861) от 20 януари 1847 г. е забранена търговията с африкански роби в Персийския залив, съсредоточена в Басра. През 1849 г. е направен опит за ограничаване на търговията с кервани през Сахара, а през 1855 г. е забранен вносът на негри и абисинци от Либия в Крит и Епир. На 27 януари 1857 г. търговията с тях е забранена с везирска заповед за цялата Османска империя, като поради размирици в подкрепа на тази търговия, по-късно от забраната са изключени Хеджаз и районът на Червено море. Въпреки тези усилия след откриването на Суецкия канал през 1869 г. британските дипломати отбелязват рязкото активизиране на търговията с африкански роби в цялата империя. Тя е отразена и в официалните османски държавни актове.[15] Набраната под външен натиск инерция води и до отделни самостоятелни действия на Високата порта. В Закона за земите от 11 март 1858 г. е въведена известна защита на робите, обработващи парцели срещу произвола на господарите им, като едновременно с това е подчертана невъзможността им да предават имущество по наследство.[16] В Наказателния закон от 27 юли с.г. присъдите за отвличане в робство и за търговия с хора са сравнително леки – между 6 месеца и 3 години затвор, но в новата редакция от 16 септември 1867 г. те са засилени поради зачестилите подобни случаи.[17] В Търговския закон от 1869 г. ясно е казано, че „свободен човек не може да бъде продаван или заменян за нещо друго”.[18] Междувременно през октомври 1865 г. е забранено довеждането на нови роби в Цариград, през 1867 г. е приета специална програма за оземляване и освобождаване чрез откупуване на белите роби от земите на Руската империя. Във връзка с това през март 1867 г. османското правителство обсъжда проблема с робството като не намира повод за окончателната му формална забрана. На същата позиция е и султан Абдулхамид ІІ (1876-1909), който лично зачертава текста за ликвидиране на робството и търговията с роби от тържествената си реч при възкачване на престола на 9 септември 1876 г., подготвена от великия везир Мидхат паша. Премахнатият пасаж гласи: „Купуването и продажбата на роби е противно на предписанията на Свещения закон (шериата), затова Ние освобождаваме всички роби и евнуси от Нашия Дворец и обявяваме, че занапред цялата търговия с роби, както купуването, така и продаването, е официално забранена в Нашата Империя и ще бъде определена дата за постепеното освобождаване на всички съществуващи роби като се вземат специялни мерки, за да се попречи на възстановяването на робството”.[19] Неслучайно подобни ограничителни текстове не съществуват и в Отоманската конституция от декември 1876 г. Нейният член 9 гласи, че „Всички отомански поданици се радват на индивидуална свобода при условие, че тя не засяга свободата на останалите”. В същия модерен либерален дух следващият член 10 постановява, че „Личната свобода е ненакърнима. Никой по никакъв повод не може да налага наказания, освен предвидените в законите”, а член 17 обявява, че „Всички отомани са равни пред законите, с равни права и задлжения.”[20]Тези свободолюбиви декларации не намират реално потвърждение в практиката. Те очевидно трябва да се отнасят не за робите, а за свободните поданици на падишаха. Тази политика на противоречиво, бавно, внимателно и постепенно ограничаване води до поредица от нарастващи вълнения както сред нетърпеливите роби, така и сред противопоставящите се робовладелци. Тревожното за британската политика развитие предизвиква поредица заседания на правителството в Лондон през март и април 1873 г. На тях ръководителят на Отдела за борба с търговията с роби У. Уилд признава, че е направено много малко за по ограничаване на търговията с бели роби в Черно море, която нараства, включва не само отделни изолирани случаи, но цели семейства, а в нея са въвлечени и европейци, като значителна част от нея се осъществява с техни плавателни съдове. Подобни твърдения правят и други европейски представители.[21] Въпреки новото активизиране на британската дипломация, вълненията в цялата Османска империя продължават като достигат кулминацията си на 18 август 1874 г. в района на Одрин, където правителството е принудено да използва редовна армия с полева артилерия за потушаване на въоръжените сблъсъци между въстаналите роби и робовладелците.[22] Дори и подобно бегло изброяване на основни вътрешни и международни актове и събития в процеса на ограничаване на робството и на забрана на търговията с човешки същества в Османската империя показва забележителната им устойчивост в нейните земи, включително българските. Тази представа получаваме както от ключовата британска диплоатическа документация за 70-те и 80-те години на ХІХ век,[23]така и от многобройните чуждестранни пътешественици по българските земи в навечерието на Освобождението. Тя е многократно възпроизвеждана в европейската и американската преса. Успоредно с традиционните за империята ключови фактори като политическата инерция, широката обществена съпротива срещу нововъведенията и вярата в божествената санкция на робството, непосредствено преди Освобождението се появяват и два нови, които пречат за неговото ликвидиране – преселението на черкезите в Османската империя от началото на 60-те години на ХІХ век и сътресенията около Източната криза и последвалата Руско-Турска война. По данни на Портата между 1857-1867 г. в империята се преселват близо 1 милион черкези, които водят със себе си около 150 000 роби, като двете основни черноморски пристанища, служещи за врати на преселението са Варна и Кюстенджа.[24]Ролята на черкезката колонизация като водещ фактор за засилване на робовладението в европейските вилаети е добре схваната от българската възрожденска преса.[25] Всичко това превръща робството в българските земи в жива практика непосредствено преди Освобождението.[26] Британският вицеконсул в Бургас Чарлз Брофи съобщава, за голямо число черни и бели роби в района през януари 1871 г., които по думите на Феликс Каниц „са третирани много лошо”.[27] По време на Априлското въстание и на Освободителната война практиката на отвличания в робство е максимално разширена, за което говорят и български, и чужди документи.[28] Така например, след намесата на холандския вицеконсул във Варна са освободени 825 български жени и деца, готови за транспортиране към Цариград.[29] Въпреки това след края на войната в империята остават не по-малко от 2200 българи в положението на роби. Около 700 от тях са отвлечени в района на Галиполи, 200 около Чанаккале, 300 в Измид, 100 на малоазийския бряг срещу остров Самос, 70 в Гюмюрджина. Чак в Бейрут са продадени близо 450 души, други 100 в Хартут в Месопотамия, а още 150 стигат до Египет. Те произхождат главно от Южна България – Старозагорско и Новозагорско, Калофер и Пловдивско, но не са малко и отвлечените от Търново и района му. По-голяма част от поробените са жени и деца, но младежи между 16 и 21 години съвсем не са изключение.[30] Те са открито продавани на пазара на Атмегдан пред „Света София” в Цариград като обичайните цени варират между 10-15 000 гроша. На значително по-малкия одрински пазар, който е по-близо до източника на снабдяване, цената на 7-8 годишно момче достига едва 200 гроша.[31] В хода на Руско-Турската война, използвайки затрудненото положение на Османската империя, британската дипломация издейства нови отстъпки, като използва обходни действия. През август 1877 г. в Александрия е подписана англо-египетска конвенция за забрана на търговията с роби по суша и море в Египет и зависимите от него територии и техните акватории в Седиземно и Червено море. Забраната влиза в сила от 1880 г. като до 1884 г. трябва да обхване цялата територия от Александрия до Асуан, а от 1889 г. и общото англо-египетско владение в Судан. По настояване на хедива Исмаил (1863-1879) тя се отнася само за негрите и абисинците като изрично е посочено изключването на белите роби. Търговияа с тях може свободно да продължава поне до 1887 г. Дадено е право на британските военни кораби да проверяват всички съмнителни плавателни съдови и на място да освобождават намерените в тях африкански роби.[32]Поради последвалото въстание на Махди в Судан забраната не се прилага, което налага сключването на аналогична конвенция през 1895 г. Въпреки водената война в Европа и в Кавказ, Високата порта се противопоставя категорично на конвенцията, тъй като смята, че договорените правомощия на британската флота накърняват върховните права на султана като сюзерен на Египет. Това налага премахването на британския морски контрол не само по отношение на плавателните съдове под османски флаг в египетски води, но и спрямо тези под египетски флаг в османски води. Отхвърлено е и предложението на хедива до султан Абдулхамид ІІ за подобна англо-османска конвенция през 1878 г.[33]След успеха в Александрия до края на века британската дипломация успява да сключи повече от 100 договора с африкански вождове, които практически премахват търговията с африкански роби на Черния континент. *          *          *          * Появяването на автономната провинция Източна Румелия след края на Руско-Турската освободителна война с Берлинския договор от 1 юли 1878 г. създава нова обстановка в една неголяма, но ключова територия на Балканите в непосредствена близост до имперската столица Цариград. На областта е наложено пълно съобразяване с „договорите, конвенциите и международните съглашения от всякакъв род, които са сключени или ще се сключат между Портата и чуждестранните държави.”[34] За разлика от Българското княжество тези задължения се отнасят както до вече поетите, така и до бъдещите задължения, договаряни от Османската империя. Едновременно с това изработеният от Европейската комисия и утвърден от султан Абдулхамид ІІ Органически устав ясно определя границите на въведения автономен режим. От една страна той прокламира най-широки либерални свободи и права за румелийското население, а от друга оставя в сила всички закони на империята, доколкото не противоречат на областния основен закон. Румелийското законодателство може да изменя и допълва действащите имперски закони съобразно местните нужди и специфика. Подробното изброяване на сферите, в които областната законодателна власт има изключителни права, е насочено към институционната, съдебната и финансовата уредба без да засяга обществените отношения.[35] В много аспекти те остават пряко зависими от историческото наследство и съвременната практика в държавата на султаните, която поддържа робовладението и търговията с хора, въпреки започналите промени от началото на Танзимата. В тази обстановка скоро след приключването на войната през юли 1879 г. Временното руско управление в автономната област прави първите официални стъпки за връщане на военнопленниците и отвлечените в робство. Те са по инициатива на Старозагорското градско общинско управление, което ангажира частни лица да обходят европейските вилаети и Цариград като определят броя и точното местоположение на продадените в робство българи. С подкрепата на старозагорския окръжен управител Нестор Марков, са изпратени емисари в Одрин, Цариград и околностите им, събрани са сведения, но акцията завършва без успех поради съпротивата на османската администрация.[36] В променената обстановка след Руско-Турската война, под британски натиск на 27 януари 1880 г. е подписана англо-османска конвенция за забрана на търговията с хора, която отново е съсредоточена изключително върху африканските роби.[37] Тя дава ясен знак, че въпреки споразумението за Кипър от 4 юни 1878 г., след Берлинския конгрес подкрепата на Лондон за Цариград не е безусловна, а по отношение на проблема за робството дори не съществува. Реалната опасност от възстановяването на робовладението е схваната от българската общественост не само в княжеството, където специален текст е включен в Търновската конституция,[38] но и в автономната област Източна Румелия. На 24 октомври 1880 г. специална комисия на Областното събрание под председателството на д-р Г. Янкулов разглежда „Законопроект за забранение на робството в Източна Румелия”, внесен от 13 народни представители, сред които личат имената на д-р Георги Вълкович, д-р Г. Янкулов, Димитър Наумов, Петър Енчев, д-р Л. Дагоров, Петър Димитров, д-р Георги Хаканов, митрополит Панарет Пловдивски, Иван Салабашев, Константин х. Калчев и др. Комисията одобрява забраната на робството и го определя като „голямо петно на свободолюбивите начала, на които се основава нашето настоящо управление”, очевидно разграничавайки го и дори противопоставяйки го на дотогава действалата османска държавно-политическа и обществена система, поддържаща практиката на робовладението. Покупко-продажбата на хора е окачесвена като „една от най-гнусните търговии”.[39] Особено показателни за действителното положение са мотивите на законодателното предложение: „Тъй като се е узнало, че някои от бежанците мюсюлмани при завръщането си в областта, доведоха със себе си роби, тъй като е съмнително, че и в много други къщи съществуват роби и за да не би да се установи и в областта гнусната търговия с человечески същества...” Предложението е внесено на основание чл. 30 и чл. 100 на Органическия устав, които прокламират личната свобода на населението, забраняват гоненията, задържанията, затварянето и подчинението на ограничения в свободата, освен в предвидените от закона случаи и форми.[40] Самият законопроект има елементарна структура от три члена. Той започва с обща забрана „завсегда” на робството по цялата територия на автономната област. Това включва притежаването, продаването, купуването и транспортирането на роби от двата пола. Нарушителите се глобяват от 1000 до 10 000 гроша (т.е. 10 до 100 турски лири) в полза на роба, който веднага трябва да бъде освободен и със затвор от 1 до 6 месеца. При повторно провинение престъпникът се наказва освен с горната глоба и със затвор от 6 месеца до 2 години и лишаване от граждански права до 5 години. При трето нарушение, освен глобата, наказанието е „изпъждане” от областта, като при всички случаи робът се освобождава.[41] По тактически съображения, свързани със запазване на добите отношения с Портата и с необходимостта от утвърждаване на всеки областен закон от султана, законопроектът не е обсъждан от Областното събрание. Очевидно е възприета тезата, че административно-полицейската практика може да допълни констатираните в законодателството пропуски, а и самият Органически устав създава легална база за недопускане на възстановяването на робството и на търговията с хора в областта при последователно политика на изпълнителната власт. Междувременно след края на войната настъпва известно развитие и в Цариград. Мухаджирският въпрос и особено изселването на черкезкото население от княжеството и от Източна Румелия правят положението с робовладението критично като се появя опасност от повторение на кризата с бунтовете непосредствено преди войната. Затова през 1882 г. е проведено поредното заседание на османското правителство по проблемите на робството, но отново не се стига до неговата цялостна забрана. Все пак е взето решение за провеждане на първия военен набор на младежи-роби от грузински и черкезки произход, което автоматично води до освобождаването им, доколокото роби не могат да носят оръжие и да служат в османската армия. През същата година Държавният съвет подготвя законопроект, който декларира, че в империята не съществува правно положение за узаконяване на робовладението, но той е отхвърлен от султан Абдулхамид ІІ.[42] Това развитие е наблюдавано внимателно от румелийската общественост, която решава самостоятелно да направи нова крачка за справяне с тежкия и нерешим за сюзерена проблем. В края на 1883 г. чешкият юрист и областен прокурор княз Рудолф Турн-Таксис изработва поредица законопроекти, които целят модернизирането на румелийското законодателство и постепенното му откъсване от османската правна система. Водещо място сред тях има проектът за нов Наказателен закон. В него ясно се забелязват продължаващите опасения от възраждането на практиката на робовладението в автономната област, каквато е картината в останалите непривилегировани османски вилаети. Текстът на член 189 от проекта набляга на търговията с хора, в духа на действащия османски Наказателен закон като разширява, задълбочава и дописва постановленията му до включване на притежаването на робите и до самата същност на робовладението: „Който отстъпи някой человек като роб на друго лице, или сам го употребява за роб, а също така и онзи, който по какъвто да е начин взима участие в търгуванието с роби или в тяхното докарвание и държение в робство, наказва се с тежък затвор от 3-12 години”. Съставът е включен към втора глава на проектозакона „Злодеяния и престъпления против личната свобода” и предвижда горна граница на наказанието, близка до максималната от 15 години „тежък затвор”. Във връзка с него са и следващите няколко членове, отнасящи се до различни видове отвличане.[43] До края на съществуването на автономната провинция най-големият областен съдебен законопроект не успява да премине през всички фази на тежкия румелийски законодателен процес и да даде категорична гаранция за премахването на робството от тази примилегирована османска територия. Берлинската конференция за Африка и по-специално за басейна на река Конго от 15 ноември 1884 г. до 26 феврурари 1885 г. е последната международна инициатива по ограничаване на търговията с черни роби, в която участва Османската империя преди края на Източна Румелия. Портата подкрепя поредната декларация за прекратяване на търговията с африканци, доколкото тя не предвижда конкретни нови задължения и практически стъпки и не посяга върху домашното робство.[44] По време на конференцията в Цариград е подписана нова двустранна англо-османска конвенция за забрана на търговията с роби от 27 януари 1885 г., която повтаря основните тези на предходната отпреди 5 години.[45]Тя е поредното доказателство за неуспешния натиск на британската дипломация върху османското правителство в тази сфера и широката съпротива срещу окончателното премахване на робовладението в имерията на Османите, обхващаща всички слоеве на обществото – от султан Абдулхамид ІІ до неговите редови поданици. Съединението от 6 септември 1885 г. и последвалото въвеждане на българското законодателство в Южна България от правосъдния министър Васил Радославов водят до радикално разрешаване на многократно отлагания проблем. Той намира своето естествено решение съгласно Търновската конституция и възприетата от княжеството практика. Робовладението се оказва несъвместимо с господстващите либерални и демократични идеи, сред които свободата и равноправието имат водещо място. Едновременно с това важна роля играе и желанието за тотално отричане на османското управление и за възприемане на максимално отдалечени от него форми на държавна организация и обществен живот. Източна Румелия следва изпреварващото развитие на останалите „привилегировани вилаети” (васални държави и автономни области), които значително изпреварват Високата порта в законодателни и практически мерки срещу робовладението и търговията с хора.

[1]   Б. Цветкова. Робството в Османската империя и по-специално в българските земи под турска власт. – Исторически преглед, 1954, 2, 82-100; Й. Митев. Причините, поради които българският народ не е минал през робовладелския строй на развитие. В: Исторически студии, С., 1955, 234-311; Ср. В. Мутафчиева. За приложението на робския труд в османското стопанство през ХV-ХVІ век. В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960. [2] Й. Митев, цит. съч., 300-301; E. Toledano. Late Ottoman Concepts of Slavery (1830s-1880s). - Poetics Today, 1993, 14, 3, 494. [3] B. Lewis. Race and Slavery in the Middle East: An Historical Enquiry. OUP 1990, VI. [4] O. Patterson. Slavery and Social Death: A Comparative Study. Cambridge 1982, VIII-IX; W. Clarence-Smith. Islam and the Abolition of Slavery. C. Hurst and Co Publishers 2006, 1-21. [5] G. Murray. Slavery in the Arab World. NY 1989, 5-9; E. Toledano. Slavery and Abolition in the Ottoman Middle East. Seattle-London 1998, 135. [6] A. Fisher. Chattel Slavery in the Ottoman Empire. - Slavery and Abolition, 1980, 1, 25-45; Е. Toledano The Ottoman Slave Trade and Its Suppression, 1840-1890. Princeton 1982; E. Hakam. Slavery in the Ottoman Empire and Its Demise, 1800-1909. OUP 1996. [7] E. Toledano. Slavery and Abolition…, 135 с цит. в бележката литература. [8] Ibidem. The Ottoman Slave Trade…, 7-9. [9] St. Shaw, E. Shaw. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey, vol. 2, Reform, Revolution and Republic: The Rise of Modern Turkey, 1808-1975. 1977, 1-55. [10] British and Foreign State Papers, vol. 3 (1815-1816), 1838, 972; vol. 10 (1822-1823), 1828, 109-110. [11] М. Тодорова. Англия, Русия и Танзиматът. С., 1980, 122. [12] Gr. Aristarchi bey. Legislation Ottomane, ou recueil des lois, reglements, ordonances, traites, capitulations et autres documents officiels de l`Empire Ottomane. Constantinople, 1874, 2, 37-38. [13] Цит. по E. Toledano. Late Ottoman Concepts…, 488. [14] Gr. Aristarchi bey, op. cit., 35-38; Н. Дулина. Танзимат и Мустафа Решид-паша. М., 1984, 130-131. [15] Gr. Aristarchi bey, op.cit, 35-39; J. Heers. Les negriers en terres d`Islam. P., s.a., 251-252. [16] Хр. Арнаудов. Пълно събрание на Държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя, т. 2, Цариград, 1872, 43-44. [17] Пак там, т. 4, С., 1886, 128-130; E. Toledano. Slavery and Abolition…, 33. [18] W. Clarence-Smith, op. cit., 106. [19] A.H.Midhat. The Life of Midhat Pasha. NY 1973, 108, 112; В. Кузнецов. Абдул-Хамид ІІ. – Вопросы истории, 2006, 4, 49. [20] Constitution Ottomane promulguee le 7 zilhidje 1293/ 11/23 Dec. 1876. Constantinople 1876, 4-6. [21] E. Toledano. Slavery and Abolition…, 116-117; Архив на Найден Геров. т. 2, 29. [22] F. Kanitz. Donau Bulgarien, Vol. 3, 250-252; W. Clarence-Smith, op. cit., 106. [23] НАИИ-БАН, кол. 4, оп. 133, а.е. 61; Slave trade, vol. 58, Correspondence with British Representatives and Agents Abroad on the Slave Trade (1881), vol. 60 (1884-1889). [24] M. Pinson. Ottoman Colonization of the Circassians in Rumili after the Crimean War. – Etudes Balkanique, 1972, 3, 71-86; E. Toledano. Slavery and Abolition…, 82-84. [25] Г. Якимов. Възрожденският печат за черкезите в българските земи през 60-70-те години на ХІХ в. – История, 2006, 4-5, 71-78. [26] П. Петров (съст.) По следите на насилието. Документи и материали за налагане на исляма, ч. 1, С., 1987, 209-212, ч. 2, С., 1988, 602-627. [27] НАИИ-БАН, пак там; F. Kanitz, op. cit., Vol. 3, 250-252. [28] Г. Димитров. Страданията на българите и освобождението на България през 1877-1878 г. С., 1899, 34, 146, 180-186; същият. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение, ч. 3, С., 1900, 180-186; Ср. E. Hakam, op. cit., 44-45, 196. [29] ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а.е. 360, л. 1 и сл. [30] Странджа, 23-26, 19 април-10 май 1898. [31] Г. Димитров. Страданията..., 146, 189. [32] A. Moore-Harrell. Gordon and the Sudan: Prologue to the Mahdiyya, 1877-1880, Routledge, 130-135; G. Warburg. The Sudan under Wingate: Administration of Anglo-Egyptian Sudan. Routledge 1971, 170. [33] D. Robinson-Dun. The Harem, Slavery and Imperial Culture; Anglo-Muslim Relations in the Late Nighteen Century. Manchester UP 2006, 39-40. [34] С. Стефанова (съст.) Международни актове и договори (1848-1918). С., 1958, 160-161. [35] Органический устав на Источна Румелия. Пловдив, 1879, 7-8, 11-14; Е. Стателова. Източна Румелия (1879/1885): икономика, политика, култура. С., 1983, 28; М. Манолова. Русия и конституционното устройство на Източна Румелия. С., 1976, 175-200. [36] Г. Димитров. Страданията..., 191. [37] Марица, 176, 8 април 1880. [38] Дневници на Учредителното събрание от 1879 г. С., 2004, 228-230. [39] ЦДА, ф. 20к, оп. 1, а.е. 49, л. 9; Марица, 180, 28 окт. 1880. [40] Органический устав..., 12. [41] ЦДА, ф. 20к, оп. 1, а.е. 49, л. 10. [42] W. Clarence-Smith, op. cit., 108. [43] Съдебна библиотека, 1889, 3, 138 и сл.; Я. Милушев. Чешки профили в общественото развитие на следосвобожденска България. С., 2005, 169. [44] С. Стефанова, цит. съч., 192-199. [45] BOA, Muahede 368, Name-I Humayun Def., XIV, s. 30-36.



Гласувай:
15



1. syrmaepon - Великолепна статия !
27.02.2013 07:53
Великолепна статия !
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vkolev22
Категория: История
Прочетен: 420964
Постинги: 28
Коментари: 194
Гласове: 7967
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031