Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.08.2014 01:24 - ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ТЕРМИНА „ТУРСКО РОБСТВО“
Автор: vkolev22 Категория: История   
Прочетен: 4660 Коментари: 7 Гласове:
11

Последна промяна: 19.02.2015 13:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Появата и развитието на историческите научни термини и начинът по който те влияят върху обществените нагласи за възприемане на миналото е един от най-интересните проблеми, върху който модерната историография все по-често съсредоточава вниманието си. Различните световни дискусии за по-точното и по-коректно обозначаване на големите исторически феномени като „фашизъм“, „авторитаризъм“, „Холокост“, „автаркия“ и много други, с основание предизвиква не само разделянето на професионалните историци на противоборстващи лагери, но и поражда силен обществен отклик, който често разводнява и изкривява дискусията, като погребва основните тези и сериозните доказателства под дебели пластове общи фрази, трафарети и клишета. Българската дискусия за легитимността на понятието „турско робство“ не прави изключение от тези общи световни механизми и тенденции. Тя се разгаря в началото на последното десетилетие на отминалия ХХ век и с основание фокусира общественото внимание, а навлизането на модерните електронни комуникации даде възможност за необикновено широк обхват на участниците в нея, като професионалните историци бяха притиснати в ъгъла от мощния информационен поток. Само за една пета от секундата българската версия на търсачката Google предлага кръгло 210 000 текста по този въпрос като броят им постоянно нараства. Те варират от строго научни материали и интервюта на най-изтъкнати професионални историци до елементарни и наивни лаически текстове, в които много по-лесно прозират напъните за манипулация или за съобразяване с различни действителни и мними авторитети и политически конюнктури. Резултатът от тази дискусия води до появата на многобройни и често преплитащи се употреби на сходни или близки думи, в опит да се намери общоприет термин за българската история в недържавния период от падането на средновековните български държави в самия край на ХІV век до възстановяването на модерната Българска държава в резултат от Източната криза (1875-1878) и Руско-Турската Освободителна война. В хода на тази дискусия се оформят няколко противопоставяния, които имат колкото квази/научна, толкова и идеологическа основа. На първо място това е противопоставянето между осъзнати или латентни националисти срещу привърженици на модерната глобалистична тенденция, за която всичко, свързано с нациите и национализма е признак на изостаналост и неизбежно води до политическо напрежение. И двата полюса са политически многоцветни, като части от тях са ориентирани към възхваляване или отричане на определено политическо минало, но и черпещи вдъхновение от общоевропейските идеи както на политическия неолиберализъм, който цели разграждането на националните държави в името на обща европейска идентичност, така и на нарастваща група разнородни националисти, залагащи на съществуващите национални държави и противопоставящи се на идеята за Европейски съединени щати. Тези политически пристрастия ясно личат в основната част от многобройните текстове. Едновременно с това трябва да се отбележи както прякото външно влияние на Турската република, възприела неоосманизма като ключова стратегия в своята нова външнополитическа доктрина, така и натискът на новите геостратегически съюзници от ЕС и НАТО. Последният съчетава както по-меките форми на натиск чрез финансиране на различни удобни и политически коректни проекти и конференции, така и откритите апели за ревизиране на историческата наука в областта на българо-турските отношения, като особено настоятелни в последно време бяха американци и датчани. Второто много по-сериозно противопоставяне засяга професионалната историческа гилдия. Привържениците на традиционното академично, предимно наративно повествование, които с голяма доза консерватизъм са се вкопчили в утвърденото схващане за „турско робство“ както в академичната, така и в популярната книжнина, срещу представителите на модернистичните направления в световната историческа наука, за които основната цел е деконструирането на изграденото досега. Това течение рядко стига до създаването на собствена оригинална конструкция, но в търсене на себеутвърждаване, яростно атакува буквално всичко изградено, което срещне по пътя си. В много отношения този сблъсък напомня на ранносредновековните нападения на вандалите срещу отслабената Римска империя, считана за венеца на развитието в Средиземноморския басейн. След себе си те оставят само развалините на историята като цивилизационно постижение. Важен елемент в обосноваването на различията в професионалната гилдия оказва известният феномен на историческата емпатия, която постепенно води до отъждествяване на изследователя с обекта и периода на изследването, което някои историци с основание наричат „Стокхолмски синдром“. Така за историците османисти, гледната точка е тази на империята на падишаха, която е отминала във времето след Първата световна война и като всеки обект на историческо изследване има своето зараждане, възход, апогей и упадък. За разлика от тях изследователите на модерното време стъпват на базата на националните държави и техните национални доктрини. Съпоставянето дори само между самостоятелните балкански държави, които активно възприемат европейското влияние като постоянно се стараят да го „национализират“ и пригодят към местните условия и многонационалната и инородна Османска империя, възприемана от целия европейски свят от края на ХVІІ век насетне като „болният човек“ и цивилизационен анахронизъм, ясно демонстрира основното противоречие. При всичките си усилия за модернизация отпреди началото на Танзимата, през бюрократичните реформи на султан Абдул Хамид ІІ и дори до периода след Младотурската революция, Портата с основание е възприемана като символ на консервативността, назадничавостта и дори регреса. В този контекст терминологичният спор за „турското робство“ едва ли ще бъде окончателно разрешен, а следващите редове са само опит за добавяне на нова аргументация, която не е задължително да бъде тълкувана само в полза на единия от двата очертани полюса. Доколкото в понятието съществуват два елемента, на „турското“ и на „робството“, те ще бъдат последователно проследени, за да се установи доколко присъстват в писмените извори за периода на османското владичество. Още в периода на османското нашествие названието „турци“ бързо и категорично се налага в съзнанието на балканските народи за нашествениците. Според „Огледало на света“ на Мехмед Нешри в превод на М. Калицин, при съвещанието преди битката на Косово поле от 1389 г. деспот Лазар формулира основният проблем пред християнските владетели: „Какво трябва да правим с турците?“ Това название бързо и лесно се утвърждава, което не изключва и названието „османци“, възприемано като пълен синоним. Византийският хронист Дука от първата половина на ХV век пише: „Турците, повече от всички други народи, обичат грабежите и неправдите.“ Анонимната българска хроника от същия ХV век съобщава: „“Не след много дни отново се повдигна преголямо множество турци, отправиха се против власите на Мирчо войвода и се разрази голям бран, така че сред турците паднаха мнозина“. Така още в периода на нашествието в източноевропейския православен свят названието „турци/турско“ бързо и безапелационно се налага върху завоевателите. Съвсем ясно това личи и в „Похвалното слово за патриарх Евтимия“ от Григорий Цамблак, който открито говори за „завладяването на страната от турците“. Дори в далечната периферия на православната общност, в житието на Св. Георги Софийски Нови от псковския монах Илия от 1539 г. се говори за „турци“ и „турски цар“. Като че единствени византийците, които са по-добре осведомени и ориентирани в сложните отношения между анадолските бейлици, са склонни да употребяват алтернативно „турци“ и „османци“. Все пак техните военнополитически проблеми съ свързани почти изключително с османците, а не с някои от останалите турски бейлици като Караман, Гермиян и др. Абсолютно същият подход виждаме и в западноевропейските извори от същата епоха. Още през първата половина на ХV век названието „турци“ е възприето както от Жилбер дьо Ланоа, така и от Бертрандон дьо ла Брокиер и от Бартоломео де Яно. Същото виждаме и за втората половина на века, напримeр в „Пътните бележки“ на Фр. Зайдел. Никой от тях дори не споменава названието „османци“. Дори сравнително отдалечените и затова по-неинформирани англичани в официалната си дипломатическа документация споменават: „Самият Михаил (Храбри) преследвал турците върху моста и ги посичал с меча си“. Същата картина забелязваме и през следващия ХVІ век. В прословутите „Записки на еничарина“ на Константин Михайлович от Острава, неговата тридесет и осма глава е получила заглавието „За управлението, което съществува в Турската земя“. В пътеписа на австрийския дипломат от Босна Антон Вранчич се говори за „турски джамии“, а Павел Джорджевич от Дубровник в писмото си до трансилванския княз Сигизмунд Батори от 1595 г. казва: „Прочее има 15 години, откак за пръв път отидох от Италия в Турция. Там престоях 4 години, които прекарах в пътуване из цяла Турция.“ Неслучайно посланикът на Свещената римска империя при Високата порта Ожие дьо Бусбек озаглавява епистоларно-пътеписното си съчинение „Турски писма“ и в тях повсеместно говори именно за „турци“, а не за османци. Едновременно с налагането и утвърждаването на названието, което става общоприето за целия европейски християнски свят, се появяват и негови вариации. След падането на Константинопол, османският султан започва повсеместно да бъде наричан „Великият турчин“, както например в обръщението на митрополит Тимотей към папа Пий V от 1572 г. „Великият турчин“, този владетел е наречен и в Италианския портолан от 1563 г. Преминаването от християнството към исляма обичайно е определяно като „потурчване“, доколкото религията си остава основен разграничителен белег. Този подход откриваме както в българските „Летописни бележки“ от 1620 г. за помюсюлманчването в Родопите, така и в „Историческия бележник от Кръстогорието“ и в словото против помохамеданчването на Йосиф Брадати. Названието „Турция/турци/турско“ продължава да се налага и през следващите столетия. Тук ще бъдат споменати само малко илюстративни примери. През ХVІІ век то напълно доминира в европейската дипломатическа кореспонденция. То охотно се употребява от френския консул в Алепо Луи Жедоен в неговите дневници и писма. Венецианските посланици го използват в официалните си доклади до сената на републиката, а той, от своя страна, до краля на Полша. Същото наименование широко се употребява и от папската дипламоция: доклада на Петър Богдан Бакшич до Конгрегацията за пропаганда на вярата от 1640 г., доклада на папския визитатор Пиетро Мазареио за състоянието на католическата църква в българските земи, писмото на никополския католически епископ Антон Стефанов до Източната конгрегация от 1689 г. Същото название е широко застъпено в пътеписната литература от цяла Европа: британецът Робърт Баргрейв от 1652, французинът Дьолакроа от 1673-75, полякът Янош Комарски от 1697 г. и т.н. Подобни примери могат лесно да бъдат приведени както за предишните, така и за последващите столетия. Някои с основание могат да отбележат, че пътешествениците и дипломатите невинаги се ориентират правилно в една чужда среда, но масовостта на самите примери, а и фактът, че част от авторите им прекарват дълго време и се връщат по няколко пъти в империята на султаните, говори за устойчиво възприятие на единствената ислямска държава в Европа като „турска“. За сравнение, местните извори от Балканите потвърждават този „външен“ европейски поглед върху империята. Вече бяха споменати докладите на различни местни и чужди католически функционери. Не по-различна е гледната точка и на балканските православни християни, изразена в приписки и летописи. Турците са наричани още „сарацини“, „богопротивници“, „измаилтяни“, „агаряни“, „мохамедани“, „варвари“ и т.н., но не и османци. Очевидно не под влияние на европейската и още по-малко на балканската книжнина, Османската империя също е възприела названието „Турция/турска“ и охотно го използва в своите официални документи. Без да се впускам в детайлно изброяване на множеството примери в периода ХІV – ХVІІІ век, тук ще дам само два от годината, в която тя се съгласява с възстановяването на Българската държава. Още в първия член на предварителния Санстефански договор от 19 февруари 1878 г. ясно е казано: „За да се тури край на постоянните спорове между Турция и Черна гора...“. Същото наименование е използвано и в следващия член втори: „За в бъдеще, ако изникнат спорове или стълкновения с изключение на териториални претенции, Турция и Черна гора ще предоставят уреждането на своите спорове на Русия и Австро-Унгария...“ и т. н. в целия договор. На 1 юли 1878 г. целият „европейски концерт“ и Високата порта слагат подписите си под Берлинския договр, където в неговия член 6 можем да прочетем: „Временното управление на България ще се ръководи до изработването на Органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие...“. Член 10 от същия договор започва с текста: „България заменя императорското турско правителство в неговите обязаности и длъжности по отношение на компанията на железницата Русчук – Варна...“, като в целия договор се говори за „турска войска“, турски стопани“, „турско-българска комисия“ и т.н. * * * Определянето на турската власт като „робство“ в населените с християни земи в Европа също има своите дълбоки корени, както в местната балканска, така и в европейската книжовна традиция. Още в периода на завоеванието, Дукас отбелязва: „Турците в края на краищата унищожиха и власи, и сърби, и ромеи. Като поробват тези народи, те според своя закон отдават петата част от плячката на своя султан...“ Тук очевидно става дума не само за отвлечените и продадените в робство в хода на завоеванието пленници, но и на цялото население в завоюваните територии. Същото схващане за робското положение на покореното население виждаме и в посланието на крал Владислав ІІІ Ягело до гарнизоните в северните български земи от 1444 г.: „Вас, които не зачитайки християнската вяра, сте завладели крепостите Шумен, Махарач, Петрен, Варна, Каварна, Галата и други крепости в провинция Тракия и държите под иго и в робство християни – гърци и българи...“. Тук също едва ли иде реч само за отвлечените и продадените по робските пазари християни, а за самата система на управление, въведена от инородната и иноверска власт. Идеята, че българите са живели спокойно, охолно и щастливо под властта на Османската империя трудно може да намери основание в европейските извори, все едно дали са местни или западни. Усещането за „робство“ и „робско състояние“ също малко зависи от това как ще бъде описано действителното състояние на робите и разграничено от това на християнската и мюсюлманската рая от професионалните историци. В последните десетина години съвременната турска историография, особено в лицето на новото поколение турски историци като Хакан Ердем, Сурая Фарухи и др., поставя под съмнение дори наложените характеристики на немюсюлманската рая, като открива в нейното юридическо състояние периодическо възстановяване на състоянието на военнопленници, с което успява да обоснове законосъобразността на девширмето с шериата, което традиционната школа не е в състояние да стори. Добре известно е, че Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“ съобщава, че след унищожаването на средновековната Българска държава българите са превърнати в „нижайши раби турски“ и комбинира политическата власт на Османската империя с управлението на Цариградската патриаршия като „двойно робство“. Обикновено паисиевият текст е разглеждан като начало на българския национализъм, който въвежда понятието за чуждата власт над българите като „робство“, което след това се смесва с понятието за юридическо робство. Двата предходни примера, ясно показват, че подобно окачествяване не е характерно само за покорените балкански народи, но се дава и отвън. Интересното в случая е, че и самата османска интелигенция не е много далеч от християнската рая в общото охарактеризиране на султанското управление. През 1856 г. писателят Ибрахим Шинасъ, се обръща към големия реформатор и велик везир Мустафа Решид паша, във ръзка с издаването на Хатихумаюна: „Ти ни направи свободни, които бяхме роби на тиранията, като с вериги оковани в нашето невежество. Твоят закон е акт на освобождаване от робство за хората“. Самото название на вестника на новите османи „Хюриет“, издаван от Намък Кемал и Зия е османския правен антоним на понятието за „робство“. За съжаление, няма сериозен филологически етимологически анализ за развитието на понятието, обозначавано на български език с думата „робство“. Все пак е добре да се отбележи, че идеята за чужда власт като „робство“, съвсем не изхожда от Паисий и не е свързана с възникването на модерния български национализъм през втората половина на ХVІІІ век. Така например, в Бориловия синодик е ясно записано: „На цар Йоан Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство, вечна му памет!“ Изглежда, още към Х - ХІ век всяка чужда власт както върху отделния човек, така и върху обществото е възприемане крайно негативно и е наричана „робство“. Колкото по-различна е била тя от властта, с която българите са свикнали и са възприемали като своя, и колкото с по-насилнически средства тя е налагана и поддържана, толкова по-лесно е било възприемано и названието „робство“. Доколкото в сръбския език съществува обща дума за пленник и роб - „заробльеник“, то това изглежда се отнася за повечето южнославянски народи. От друга страна, подобно развитие виждаме и в късновизантийската литература, където това название в чисто политическия смисъл е изпозвано и преди гръцкото национално възраждане. Изброените дотук примери с охарактеризирането на османското управление в българските земи като „турско робство“ от друга страна съществува успоредно с действителната практика на робовладението, от което европейските страни окончателно се освобождават през първата половина на ХІХ век. Очевидният анахронизъм и почти ежедневната опасност българите да попаднат в подобно робско състояние и да бъдат продадени на друг континент в Азия или Африка, укрепва както усещането за нерегламентирано, но традиционно насилие и за властта, която го позволява, като за „робство“. В българския фолклор робството се сравнява единствено със смъртта и невинаги е ясно, кое е за предпочитане. В този смисъл „турското робство“ е твърде отдавна установено и легитимно понятие, което охарактеризира цялата система на насилническата турска власт, както е наложена върху българските земи още в процеса на завоеванието. Разбира се, тя търпи известни изменения в хода на петте века, но те не винаги са еднопосочни и действително принудително откъсват българите, както и целите Балкани, от естественото им място в европейската цивилизация. Именно това цивилизационно различие между Европейската християнска култура и близкоизточната култура на исляма, в която България е насилствено вписана за близо половин хилядолетие, дава основанието за характеризирането на този период като „турско робство“ и прави названието толкова устойчиво срещу разнопосочните атаки против него.



Гласувай:
11
0



1. leonleonovpom2 - Така е, не е като робството в Римс...
23.08.2014 23:28
Така е, не е като робството в Римската империя, но насилственият елемент го прави такова
.Българите в Турската империя са таксувани като по-ниска категория хора. В началото докато насилствено са отвличани момчета за еничари, после пък с премахването на еничарството не са служили войници
Така, че може да е по-развита форма, но в същността си остава робство
Поздрави!
цитирай
2. planinitenabulgaria - Брависимо за статията!
23.08.2014 23:34
Робите са нещо различно. Те са били вземани в плен от победени държави, били са крадени за да бъдат продавани - негрите да Америка. По време на римската империя робът трябва насилствено да работи и в моента, когато той няма повече сили е убиван. Тези роби са строили напр. римските пътища през Балкана и в Родопите, по равнините те отдавна са покрити с торф. Завладените от турците народи са били предупреждавани, че ако не се предадат ще ги продадат като роби. Турците са давали хората право на работят и голямото ограбване е ставало от плодовете на труда им, аот нгарията, а приелите исляма са служели по 10 години в армията. По този начин турците са подтискали завладените народи, но те са могли да се възпроизвеждат за разлика от робите. Аз мисля, че е провилно понятието турско иго, а не робство, което е било и разбирането на Дядо Вазов.
цитирай
3. vkolev22 - В този блог имам още две статии им...
24.08.2014 11:28
В този блог имам още две статии именно за продажбата в робство и то от годините около Освобождението. Империята никога не забранява робството на територията си, защото противоречи на шериата.
По въпроса за възпроизводството, да не забравяме, че една голяма част от отвлечените жени са влизали в харемите, но не всички като конкубини и бъдещи султанки. Огромната част са били слугини и доста от тях са си умирали девствени. До 18 век на еничарите е забранено да се женят и да създават потомство. Едва преди забраната на корпуса през 1826 г. им дават такова право. Една немалка част от мъжете-роби са евнуси, и то не само негрите. Има документи, че дори през 1903 г. са купувани евнуси на тайните робски пазари. Това се вижда от различни списъци, съставяни както от гранични и митнически служби на империята, така и от списъци на британски военни кораби, които се борят срещу търговията с роби.
цитирай
4. sande - Турско иго, това е по-точно.
25.08.2014 09:58
Не е достойно и за днешните българи да се наричат потомци на роби. Унизително е и ни мачка като народ. Аз лично не желая да бъда потомък на роби.

А епитети могат да се използват вякакви. И сега ДПС ни предлага едно "потурчване" на цели региони от България.

Поздрави!
цитирай
5. minevv - дбд
26.08.2014 08:57
все още се помнят местности - робски пазар////////!!!!
това а ко не е робство????
а отношението към другите като към равни ли е било????
цитирай
6. bosia - До В. Колев
07.06.2015 14:12
Господин Колев,
Написаното в статията ви не може да бъде наречено пълноценен анализ на термина "Турско робство". Множеството ви цитирания на най-различни автори не са достатъчно доказателство за правилността на този термин. Същото се отнася и до Османската империя. От чисто научен анализ равенство между "османлия" и "турчин" е невъзможно, тъй като единият термин означава чий поданик е човек, а другият-етническа принадлежност. Единствена възможност "турчин" да живее в "Османската империя" е ако двата термина са синоними. А те не са.
Що се отнася до термина "Робство", то той има ясно и точно научно определение и не е легитимно да се смесват две думи, които имат различно научно тълкуване. Ни ма в Руската империя са живели само руснаци? Или в китайската империя няма над 2 000 етноса?
Нека не приемаме публицистиката като научни трактати. Книгата на Паисий не е научна история и не е писана като такава. Това е една ярка публицистична творба, но да се цитира като научен труд е несъстоятелно
И понеже споменах за Руската империя, трябва ли да приемем крепостничеството за робство? Ако го приемем, автоматично изключваме гражданското състояние на българите като роби. А ако не направим тази разлика, ние размиваме смисъла на думите и приемаме две коренно различни неща за еднакви.
Поздрави
Босия
цитирай
7. vkolev22 - Г-н Босия, Когато имаме утвърдено ...
18.06.2015 10:36
Г-н Босия,
Когато имаме утвърдено понятие, което се е превърнало в научен термин, а по различни причини той не ни харесва имаме 2 варианта на реакция. Единият е да започнем борба за неговата промяна, но от нея ще има смисъл ако лесно се възприеме и наложи както сред широката публика, така и в професионалните среди. Това очевидно не се наблюдава. Вторият вариант е да да дадем ново, по-адекватно обяснение и то да стане популярно. Аз съм за второто. Иначе ще се наложи да променим всичко. Важно е също терминът да съответства на духа на времето, в което съществува явлението. Названието "Турска" е добре документирано във всякакви европейски извори, та дори и в повечето турски. Между другото да вметна, че ОИ не нарича себе си империя. Дали тогава да не започнем и ние да не я наричаме така и да търсим нов термин?
В нашето общество съществува напълно изкривена представа за това, какво е робство, основана върху римското право, че робът е вещ, а не личност. Дори в самата Римска империя съществува т.нар. роб с пекулий, който не е точно роб, доколкото не може да бъде продаван отделно от земята, която има право да предава по наследство. На Изток от Античността съществуват роби, които владеят други роби и собственост, упражняват самостоятелна стопанска дейност и дават отчисление на господаря си. Това става с неговото съгласие и той има право да го промени, когато поиска. Османското робство е взаимствано от източното, а не от римското.
Комбинацията турско робство съществува от времето на завоеванията до началото на 20 век непрекъснато и то в напълно легитимни първостепенни извори, каквито са пътеписи, дневници, дипломатическа кореспонденция. Оспорването му е нова модерна тенденция, зад която лесно прозират външни влияния.
Поздрави!
ВК
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vkolev22
Категория: История
Прочетен: 269112
Постинги: 27
Коментари: 193
Гласове: 7954
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930