Аксиомата за пословичната толерантност на българите към етническите и религиозните малцинства в страната е сред ключовите стереотипи, упорито и системно насаждани в общественото съзнание от политическите среди чрез средствата за масова информация. Както често се случва и с други подобни постулати, тя е възприета почти безкритично и от хуманитарните науки, включително от историята. Целта е да се изгради един модерен, от съвременна гледна точка, образ на българското общество и той да бъде приобщен към съвременното схващане за „общите европейски ценности“ и „евроатлантическия цивилизационен избор“, направен още след Освобождението и други подобни политически мотивирани трафарети и клишета. Действително, създаването на благоприятен образ на държавата и обществото е важна политическа и пропагандна задача пред политическите кръгове, както в самото общество, така и за външна употреба. Научният подход, обаче, налага на всеки изследовател да се абстрахира от господстващите в съвремието му идеи и на основата на факти, реконструкция и анализи, да се опита според силите си да възстанови една относително обективна историческа картина. Подобна картина никога не е черно-бяла и в нея преобладават не крайните, а междинните сиви нюанси, в които съжителстват както положителни, така и отрицателни тенденции. Подобен подход историческата наука възприема при изследването на друг важен кръг от исторически въпроси, свързан с вътрешнополитическите борби. Полученият резултат на редуване на периоди на затихване и периоди на изостряне, ясно показва динамиката на общественото развитие, в която идеята за присъщата толерантност трудно намира потвърждение. В условията на силно развит европейски национализъм в края на ХІХ и началота на ХХ век, и нетърпимост към чисто политически идеи и системи, напълно нелогично е отношението към етнически и религиозно „другия“ да е по-снизходително, отколкото към „братята българи“. Тази изкривена картина на крайна толерантност към малцинствата е пречка както за осмисляне на големите обществени процеси в страната, така и за истинско оценяване на реалните постижения на държавата и обществото при защита на техните граждански и политически права в условията на големи вътрешни и международни кризи, каквато е Холокостът в годините на Втората световна война. * * * В навечерието на Освобождението в българското общество съществуват сериозни настроения срещу еврейското малцинство, които имат своите дълбоки корени. На първо място те се основават на традиционното противопоставяне между Християнството и Юдаизма. По неясни причини за Христовата църква изповядващите юдаизма произлизат от Юда Искариотски, предал Иисус срещу 30 сребърника, а не от едноименния светия Юда Тадей, брат Господен по плът. В духа на християнската идея за първородния грях, който може да бъде изкупен само с Божествена намеса, към него се прибавя и факта на разпятието, за което са виновни само евреите. С основание повечето изследователи смятат християнският антиюдеизъм за основа на антисемитизма. Към този първичен пласт се наслагва неясният исторически спомен за взаимоотношенията между християните и евреите от времето на Късното Средновековие, османското нашествие и последвалото турско робство. Той намира израз както във църковната книжнина, така и във фолклора, а също и в индивидуалното творчество на българските възрожденци. Тези настроения, обаче, не излизат извън рамките на ограничени словесни и писмовни изяви и отстъпват значително на подобни настроения, тясно свързани с българското националноосвободително движение както срещу протестантската и католическата пропаганда, така и срещу единоверците под крилото на Вселенската патриаршия. Силно влияние върху българската обществена нагласа към евреите оказва и външни за Османската империя влияния. Логично, тук основно влияние играе Православният свят, с който българите са органично свързани. Антиеврейските погроми в Южна Русия след Кримската война, с която българите поддържат редовни връзки, влияят върху общите антиеврейски настроения и им придават по-определена форма и насоченост. Подобни погроми са добре документирани за 1859 и 1871 г. в Одеса и за 1862 г. в Акерман. Изключително активното участие на местното гръцко население е допълнителен канал за получаване на сведения и формиране на отношения. Тези тенденции се засилват и от традиционните настроения срещу евреите в съседна Румъния. От 1862 г. антиеврейската тенденция е широко застъпена и след московските славянофили, като водеща фигура се изявява Иван Аксаков. Българското общество получава същият тип сигнали и от европейските страни. В германския ареал особено силна е т.нар. кръвна клевета, за използване на християнска кръв в юдейските религиозни ритуали. В периода 1867-1914 г. там са проведени 12 съдебни процеса с това обвинение, като 11 от тях завършват с оправдателни присъди. Въпреки това те създават атмосфера, в която се възраждат средновековните страхове и водят до серия антиеврейски публикации. През 1871 г. излиза книгата на католическия богослов Август Ролинг „Талмудическият евреин“. Той е професор в Мюнстерския и в Пражкия университет и затова съчинението му получава необичайно широка гласност. В периода 1871-1876 г. това съчинение претърпява 6 издания. Именно на тази основа в средата на 1870-те години в Берлин е направен първият опит за създаване на антиеврейска организация – Антисемитическа лига, който бързо се проваля. Ситуацията около Източната криза и българското освобождение внася нов елемент в отношенията между българи и евреи, базирани на действителни или мними противопоставяния и обвързаности, но в крайна сметка засилва враждебните настроения. Силна роля за това оказва и политиката на консервативното правителство в Лондон начело с Бенджамин Дизраели, лорд Биконсфилд. Обичайното геополитическо противопоставяне между Британската и Руската империя на Балканите в условията на тайната дипломация и традиционно антиеврейски настроения сред руските офицери, създават едно неосъзнато усещане за еврейска конспирация срещу българското освобождение. Нейният израз лесно откриваме във Вазовото творчество. През 1876 г. под псевдонима Пейчин в стихотворението си „Дизраели“ той възкликва: „Тъй нагло Лорда с мирен вид/ свой взгляд министерски исказа,/ и като същий злобен жид/ към нази пълен бе с умраза,/ и тъй цинически, без стид очите на света замаза...” като накрая завършва „О, Англио, защо ли днес/ бездушен жид те управлява”. Докато в първите години след Освобождението българите влагат усилията си в устройството на модерна либерална държава и модерно демократично общество, както от Запада, та и от Изтока на Европа идват доста тревожни сигнали. През 1879 г. в швейцарската столица излиза съчинението на Вилхелм Мар „Победата на юдаизма над германизма“, а малко по-късно и „Пътят към победата на германизма над юдеизма“. Едновременно с това Мар започва да издава вестника „Нов немски часовой“, с който разпространява идеите си и новоизкования термин „антисемитизъм“. Под влияние на това раздвижване на юдейския празник Йом Кипур, на 26 септември 1879 г. в Берлин е основана нова Антисемитическа лига по инициатива на придворния проповедник Щекер и на професора от Лайпцигския университет Хенрих Трайчке. Ключов пункт в нейната програма е изгонването на евреите от Германия, което среща широка обществена съпротива – от престолонаследника Вилхелм, до либералните академични среди, начело с проф. Теодор Момзен. Въпреки това, малко след основаването на Лигата, Трайчке издава своя труд „Нашите перспективи“, в който противопоставя „високия германски идеализъм на еврейския материализъм“. Поради широката обществена съпротива второто издание на Лигата, тя също скоро прекратява съществуването си, но още през 1880-1881 г. в резултат от нейната дейност в Берлин са извършени серия антиеврейски погроми. По това време Август Ролинг издава и по-съкратен вариант на своето произведение под заглавието „За кръвния ритуал“. В тази обстановка антиеврейските настроения се подклаждат и от основания през 1880 г. от композитора Рихард Вагнер „Байройтски вестник“, около който се оформя неголямо интелектуално антиеврейско общество. Почти по същото време по инициатива на общественика Людвик Шеман е основано друго общество в чест на френския абат Артур де Гобино, който още през 1853 г. пише своето прословуто „Есе върху неравенството на човешките раси“ и въвежда термина „арийци“. Обратно на вижданията на своите немски почитатели, абатът всъщност дава висока оценка на качествата на еврейската раса без да се старае да разработи каквито и да са критерии за разграничаване на една раса от друга. Това се опитва да направи преподавателят Евгени Дюринг, който през 1881 г. търси расовите различия не само в културата, но и в кръвта. Именно под влияние на тези събития през 1882 г. в Дрезден и през 1883 г. в Хемниц са проведени общогермански антиеврейски конгреси, които намира ограничен обществен отзвук, но едновременно с това сплотяват редовете на антисемитите. Сходни събития виждаме и във Франция, където през 1881-1882 г. излизат вестника „Антисемитик“ и седмичникът „Антижуиф“, пропагандиращи антиеврейски идеи от социална гледна точка. През 1886 г. общественикът Едуард Дрюмон публикува книгата си „Еврейска Франция“, в която застъпва тезата за „еврейската вина“ за разгрома във Френско-Пруската война от 1871 г. и основава френска антиеврейска лига. През същата 1886 г. в Румъния е проведен широко рекламиран световен антиеврейски конгрес, но малко след него, опитите за организационно обособяване на антисемитите в Европа затихват. Доста по-различно се развиват събитията в източната част на континента. Една от движещите фигури на антисемитизма в Руската империя Иполит Й. Лютострански се оформя именно в годините около българското освобождение. През 1876 г. той успешно защитава дисертацията си „Въпросът за употребяването на християнска кръв за религиозни цели от евреите-сектатори във връзка с въпроса за отношенията на еврейството към християнството въобще“ в Московската Духовна академия, след като е преминал от католичеството в православието. През 1879-1880 г. той успява да публикува труда си в разширен двутомен вариант в двете руски столици под заглавието „Талмудът и евреите“ с разрешението на умператорския Цензорен комитет. През 1882 г. Лютострански продължава темата в популярните пропагандни брошури „Употребяват ли евреите християнска кръв?“ и „Съвременен поглед върху еврейския въпрос“ като с последната изцяло се отказва от предишните си антиеврейски публикации. Убийството на император Александър ІІ на 1 март 1881 г. дава нов тласък на антиеврейските настроения в руското общество, дирижирани от официоза „Новое время“. В Пасхалната неделя id извършени серия погроми в Елизаветград, Киев, Одеса, разчитайки на подкрепата или поне на неутралносттана антисемитизма на новия император Алексяндър ІІІ. В рамките само на една година в Европейска Русия са извършени не по-малко от 166 погрома, а техният естествен край е рестриктивната антиеврейска политика, положена с прословутите „Майски правила“ от 1882 г. * * * Именно в тази обстановка се забелязват и първите антиеврейски прояви в освободена България. През 1879 – 1880 г. преместеният от Браила в Свищов хумористичен вестник „Хитър Петър“ излиза с поредица сатирични материали, насочени срещу еврейското население. Като използва ролята на британския премиер Дизраели на Берлинския конгрес, русенският културен деец Тодор хСтанчев написва примитивната пиеса „Биконсфилд. Смешна позорищна игра в едно действие“, която до 1881 г. претърпява три издания в крайдунавския град. Същият подход може да се проследи и във Вазовата епитафия на видния британски държавник в стихосбирката „Гусла“: „Лорд Биконсфилд умря/ изчезна в тъмний мрак/ и всичко честно се засмя/ от Лондра до Батак“. Тази нова политическа линия в антиеврейските настроения, обаче твърде скоро отстъпва място на традиционния антиюдаизъм като подтикът отново идва отвън, от Румъния. Силно влияние оказва излезлата в Браила през 1882 г. на български език брошура „Талмудският евреин“ на Август Ролинг. Първите антиеврейски прояви в княжеството са регистрирани след преодоляване на сътресенията около режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881-1883) и възстановяване на конституционно-парламентарното управление от правителството на крайните либерали начело с Петко Каравелов. Под влиянието на руския опит българските власти допускат отпечатването и разпространението на серия антиеврейски брошури. През октомври 1884 г. излиза българският превод на Т. Божидаров „Потайностите на еврейската вяра“ от немското издание „Die Juden bilden еinem Staat im Staate“, а на следващата година „Вероучение „Талмуд” или огледало на чифутската честност“, превод от сръбски на К. Варна и „Какво учи Талмуда евреите за Иисуса Христа“. Пак през 1885 г. в източнорумелийската столица излиза и съчинението на митрополит Неофит „Еврейска религия“. В същия кръг като последователност на изложението и тези се вписва и памфлета „Евреите и християнството“ на Павел Романов от Плевен. Очевидно, първата антиеврейска пропагандна вълна стъпва на антиюдаизма като религия и напада еврейското население на двете български области главно чрез традиционния религиозен инструментариум. Същевременно се възобновява и нерелигиозния стереотип за тях като за крадци, лъжци, разрушители, насилници. Те са отзвук на нарастналата антиеврейска пропаганда в Централна и Източна Европа, като особено силно влияние върху българите оказват нейните руски, германски и румънски прояви. Това предизвиква и негативната реакция на главния равин на княжеството Габриел Алмознино. Преодоляването на кризата около Съединението през 1885–1886 г. и последвалата Детронизационна криза от 1886–1887 г. водят до известна стабилизация на управлението в страната след избора на княз Фердинанд I. Тези процеси се отразяват и върху относителното отслабване на контрола на властта върху населението. В тази обстановка през 1887 г. се появяват нови български антиеврейски брошури, които следват традициите на възрожденските антиеврейски писания . Те акцентират върху редица противоречия от религиозен и битов характер, за да стигнат до невинаги мотивирани обобщения и оценки. Подобен подход упорито се следва до края на Стамболовия режим и предизвиква негативната реакция на Световния Израелтянски съюз (Alliance Israelite Universell) . В тази обстановка от началото на 1890 г. в Плевен започва да излиза едно от първите националистически издания в. “Народна сила”, който насочва стрелите си против “чужденците в България”. Неговите 12 броя под редакцията на Т. Д. Цанков атакуват както чуждите граждани в страната, така и малцинствата . Новата активизация на антиеврейските настроения се появява под влиянието на Антисемитска лига на Франция под ръководството на влиятелния журналист и общественик Едуард Дрюмон. Именно под нейно влияние през 1891 г. в Русе Икономов издава свой пропаганден памфлет „Борбата против евреите“, в който определено надделяват предразсъдъчни икономически и социални мотиви за сметка на религиозните и битовите. 1890-те години са нов етап в антисемитските прояви на европейския континент. И този път инициативата идва от германските земи. През 1890 г. в Берлин е основана специална Антисемитска партия, начело с популярния изследовател на немския фолклор Бьокл, която успява да спечели 48 000 гласа и 4 места в Райхстага. Само три години по-късно, тя получава вече 260 000 гласа, 16 депутата и става значим фактор в германския политически живот. Подобно развитие се забелязва и в значително по-либерална Франция. През 1891 г. е внесено законодателно предложение за прогонване на всички евреи от Франция, което получава подкрепата на 32 депутати. На следващата година започва издаването на в. „Либр парол“ на известния Е. Дрюмонд, чиито писания срещу евреите достигат до 300 000 читатели. Кулминацията на новата вълна антисемитизъм е в „аферата Драйфус през 1895 г. и във вълната погроми от 1897-1898 г. в Алжир, париж, нант, Бордо, Марсилия, Ла Рошел, Ангулем. Крайният резултат е възстановяването на Антисемитската лига, която организира свои паравоенни формации. Сходни процеси виждаме и в съседна Румъния, където през 1895 г. е учреден антисемитския Румънски съюз. По същото време през 1891 г. старообрядците извършват нов антиеврейски погром в Стародуб, Черниговска губерния. Той изглежда като късен изолиран отклик от погромите в началото на предходното десетилетие. През 1895 г. нов погром е извършен в Кутаиси, през пролетта на 1897 г. отново пламват Киевска и Херсонска губернии, а през 1899 г. и Николаевска. Силно влияние върху тези погроми оказва публикуването на прословутите „Протоколи на сионските мъдреци“, излезли през 1897 г. В тези години негативното отношение към чужденците и “чуждите” вече е навлязло дълбоко в културата на българското общество, включително в средите на интелигенцията. Още в първия том на популярната си книга “Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение” Георги Димитров оставя потресаващо негативни описания и характеристики за практически всички малцинствени групи, населяващи територията на страната, включително и за евреите. Но само тяхното описание съществува и в отделно брошурно издание от 1895 г. Негово дело е и публикацията „Евреи и Гои (Тайните на Талмуда)“. В голяма степен те отразяват господстващите сред българското мнозинство предразсъдъци и отношения към етнически “другия”. В същата обстановка от края на 1893 г. в столицата започва да излиза в. “България за българите” под редакцията на Никола Митаков. От втория си брой той съсредоточава огъня си срещу еврейското население и приема името “България без евреи”. Материалите на изданието са объркани, елементарни и наивистични като наблягат повече на някакво художествено и общокултурно въздействие, отколкото на рационалност и конкретика. Те доста точно отразяват създадената от антиеврейската пропаганда обществена атмосфера . След спирането на изданието, в края на ноември 1894 г. в продължение на година в София излиза в. “Народна свобода”, който се определя като “вестник политически и антисемитически” отново под редакцията на Н. Митаков. Неговият тираж от 2000 броя е достатъчно голям, за да завоюва известни обществени позиции. Поредицата съдебни дела срещу главния редактор става причина за неговата подмяна и спиране през лятото на 1895 г. През 1894 г. Атанас Хр. Ангелов издава във Видин „Защитник. Седмичен икономико-политически и литературен вестник. Орган на българските еснафлии-против евреите“. През следващата 1895 г. излиза и брошурата на Ат. Ангелов „По еврейския въпрос. За чифутите“ в Лом, а през 1897 г. същият автор издава и нов вариант във Видин със заглавието „Евреите“, в които преповтаря обичайните тези за този вид пропаганда Така дунавските градове се оформят като трети център на антиеврейската пропаганда след столицата и Пловдив. През 1897 г. започва издаването и на в. „Народна защита“ на С. Шангов. През 1898 г. брошурната пропаганда е допълнена и с ямболския памфлет на Н. Вихровски „Политико-икономическата борба портив евреите“. От пролетта на 1896 г. знамето на българския национализъм се подема предимно от изданията на българските бежанци от Македония и Одринска Тракия. Тяхното внимание е насочено главно към европейските вилаети на Османската империя, но негов обект често са и малцинствата в Княжество България. Особено ярки са материалите на органа на тракийските дружества в. “Странджа”. Неговите публикации срещу турци, гърци и евреи продължават до края на ХIХ в. и създават почвата за по-силно и по-широко обществено отношение, което започва да изгражда и организационни структури. В тази група лесно се вписват преводът от немски на Г. Кантарджиев „Завладяването на света от евреите и допълнено с всемирния израилски съюз със седалище в Париж. Превод от XI интернационално издание“, анонимното издание от Сливен „Вразумение на евреите“ и пропагандното на Спиров „Участието на евреите при кланетата над арменците в Цариград“, издадено в Казанлък, и трите през 1896 г. Свой принос в антиеврейската тематика прави и преводът на съчинението на един от най-отявлените турски антисемити Осман бей Кибризли Заади „Превземането на света от евреите“, издадена в Пловдив през 1897 г. Тя открито демонстрира провинциалния характер на българската антиеврейска литература като идеи, мотивировка и дори фактология. Същата турска линия в българската антиеврейска пропаганда прокарва и турското издание в Пловдив от 1902 г. в. „Гайрет“ под редакцията на Риза Паша Ибрахимов. Новата вълна на антиеврейска пропаганда създава условия за възникване на организационни структури на българските антисемити. На 1 ноември 1899 г. в Силистра е основан “Антисемитический клуб”, който копира западноевропейските образци през румънските им реплики. Краткият му устав поставя като основни цели на организацията “борба против всестранните домогвания на евреите за оплитането на България в еврейската мрежа”. Конкретно това трябва да бъде постигнато чрез легални средства – печат и устна пропаганда като по законодателен път се забрани заселването на евреи в страната, а съществуващото еврейско население трябва да бъде изолирано чрез създаване на гета в градовете или изселено в селата. Българските евреи трябва да бъдат лишени от правото да купуват земи, да бъде ограничена тяхната търговска активност и да бъдат отстранени от участие в армията, търговете, предприятията, пресата и политическия живот. Според идеолозите на “Антисемитический клуб”, административните мерки трябва да бъдат съпътствани от активна антиеврейска пропаганда, която да доведе до икономически и обществен бойкот, най-вече в областта на търговията . Членове на организацията може да бъдат само “чистокръвни” българи, като дори се предвижда лекарски преглед при изказани съмнения. Клубът има редовни месечни събрания, а годишният му празник е Светла събота – обесването на Юда Искариотски. Мандатът на управителните органи е едногодишен. Планирано е създаването на клубове в останалите градове на страната, обединени в Антисемитски съюз, ръководен от Софийския антисемитски клуб. Доколкото в Управителния съвет влизат 14 души и местата на първия избран съвет са попълнени, то става видно, че инициативата е срещнала известна подкрепа в крайдунавския град . Дотук има открити сведения за създаване само на един подобен антисемитски клуб в Бургас, който през 1895 г. издава свой периодичен лист „Голгота“. В същия кръг с ред условнисти може да се впише и издавания в Сливен през 1897 г. вестник „Гонителите евреи“. Отсъстват сведения за други подобни клубове в страната, както и за дейността им, но учредяването на първия, силистренския клуб, бележи етап в активиране на националистическите и особено на антиеврейските настроения сред обществото, намерили израз и в първия сериозен антиеврейски погром в Кюстендил през април 1901 г. Сходни прояви от по-малък мащаб има и в други градове в България. Създаването на българския Антисемитически клуб е съпроводено с нова вълна на антиеврейска литература. Още през 1898 г. в Ямбол Чернев издава памфлета „Какви са евреите и употребяват ли те християнска кръв?“ в духа на кръвната клевета. Вариант на това съчинение през същата година е публикуван и в столицата. Особено активен е бъдещият професор богослов, декан на Богословския факултет и ректор на Университета Стефан Цанков. През същата 1898 г. той публикува в Шумен „Предпазване от еврейската експлоатация“. Малко по-късно излиза и неговата антиеврейска антология с примери от библейската история „Иеудеи. Ще скрия лицето си от тях, за да видя какъв ще е края им, понеже те са род развратен“. На на 17 май 1899 г. излиза от печат брошурата на А. Липин „Пазете се от евреите! „Чифутина може да препъне в търговията неевреина и да оголи и съблече, ала свой близък не трябва да предваря, нито да измами”. (Из Талмуда)“, а малко по-късно С. И Ф. Публикуват едноименната „Пазете се от евреите“, издадена в Русе. През 1900 г. известният публицист и общественик С. Шангов издава „Юдаизъм и талмудизъм“. Тя е силно повлияна от съчинението на Хюстън Чембърлейн „Основите на 19 век“, което поставя антисемитизма на псевдонаучни основи. Кулминацията на антиеврейската пропаганда е достигната през 1904 г. на шумен антиеврейски съдебен процес в Лом, след което антиеврейските прояви в обществото рязко спадат. Във връзка с него през същата 1904 г. е публикуван „Антисемитически календар за 1905 г.“ и памфлетът от Плевен „Националност: борба против икономическите ни врагове - евреите“. Същото издание е повторено през следващата година и в Сливен, където е заявено съществуването на отделно антиеврейско дружество. Като пряк отглас от процеса в Лом през 1905 г. в Плевен е отпечатана пропагандната брошура на Младен Георгиев „Върху употребата на християнска кръв от евреите за религиозни цели. Научно изложение по въпроса“. Тя е преиздадена година по-късно в Пловдив с оригиналното авторство на И. Лютостански като „Върху употребата на християнска кръв от евреите за религиозни нужди“. Подготовката за откриването на импозантната столична синагога на 9 септември 1909 г. дава нов подтик за антиеврейски издания. През 1908 г. Лунов издава в Русе брошурата „Еврейският въпрос“, в която повтаря за пореден път неоригиналните антиеврейски квалификации, а в София Н. Иванов публикува памфлета „България без евреи“. * * * Беглият и схематичен преглед на антиеврейските прояви, издания и организации в Българското княжество и в Източна Румелия водят до няколко заключения. На първо място, в основата им лежи общохристиянското негативно отношение към юдаизма, което намира многобройни най-вече книжовни изяви. Едновременно с това, то постепенно бива изместено от чисто политически прояви, основани както на модерните за времето си опасения от „световната еврейска конспирация“, така и от по-практичните желания за административно отстраняване на конкуренцията в сферите на държавната администрация, образованието, но най-вече в икономиката и обществения живот. Сравнително ясно се вижда, че ранният български антисемитизъм има подражателски характер и силно се влияе както от източноевропейския (основно руски и румънски), така и от западноевропейския (главно немско-австрийски и френски). Българските антисемити не успяват да стигнат нито до някакви самобитни факти и тези, нито до оригинални изяви и организации. Цялото антиеврейско движение е разпокъсано, неорганизирано и твърде бледо, на фона на „високите примери“, които идват от цивилизована Европа. То не успява да окаже значимо влияние върху обществения живот в условията на либералното българско общество, а още по-малко да се превърне в официална държавна политика. Все пак то формира латентно обществено отношение, което засяга немалък брой българи, активизира се в условията на големи обществени кризи и става основа за по-ярки изяви и организации в периода, когато доверието към либералната организация на държавата и обществото е силно разклатена от претърпените две национални катастрофи, в опит да се достигне до националното обединение.