Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.09.2018 19:41 - ПРАВОТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА ВАСАЛНОТО БЪЛГАРСКО КНЯЖЕСТВО, 1878 – 1908 Г.
Автор: vkolev22 Категория: История   
Прочетен: 2641 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Руско-турската война от 1877-1878 г. води до възстановяването на самостоятелната българска държава, но е далече от националния идеал на възрожденските българи. Освен жестокото териториално осакатяване, за разлика от гръцкия случай на осигуряване на пълна национална независимост, подобно на сърби, румънци и черногорци, началото на държавността е подложено на сериозни ограничения. Водещо място сред тях заема васалният статут на новото княжество. Доколкото зависимостта от Високата порта винаги е възприемана като тежко бреме, тя често се смесва с останалите международни задължения на страната, наложени й още със Санстефанския договор от 19 февруари 1878 г., потвърдени и разширени в Берлинския договор от 1 юли с.г. Всички изследователи са единодушни, че един от основните елементи на васалитета е задължението да се плаща годишен данък на сюзерена. Неслучайно още Санстефанския договор обръща специално внимание на данъчното задължение на новата държава като урежда въпроса с определяне на размера му „по съгласие между Русия, отоманското правителство и другите кабинети в края на първата година от дейността на новите учреждения. Този денък ще бъде установен върху средния доход от цялата територия, която ще има Княжеството.” Османската империя има право да определи банката, в която данъка да бъде внасян. Текстът от Берлинския договор следва същите постановки, но по-строго установява едногодишния период като крайна дата за определянето на данъка. Много автори включват и останалите ограничения на държавния суверенитет като характеристики на васалното положение. Тук най-често се посочват консулските и търговските капитулации. Но не трябва да забравяме, че те са унаследени от империята, която формално е независима държава. Подобен капитулационен режим е характерен и за други независими източни държави като Персия, Китай, Япония и по същество е съществен елемент от т.нар. „източна политика” на европейските държави, която е валидна за целия ХІХ век. За България формално тя остава в сила и по Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., с който приключна Първата световна война. Сравнително по-рядко се изтъкват задълженията за равноправие на гражданите, защита от дискриминация на малцинствата и свободата на вероизповеданията. За сравнение подобни текстове съществуват и за останалите балкански държави, които получават независимостта си след Източната криза – Сърбия, Румъния и Черна гора. Очевидно, те не могат да бъдат разглеждани като характерни елементи на васалитета. Васалният статут на Българското княжество предизвиква сериозно объркване в общо-взето урегулираните европейски международни отношения. За българския и подобните му случаи, водещата австро-германска школа в международното право обичайно използва термините „несуверенна” или „полусуверенна” държава и те с основание са подлагани на критика. Все пак, сравнително бързо се възприема, че три елемента охарактеризират пълния държавен суверенитет: правото на представителство, правото на договаряне и правото на война и мир. Тук ще разгледам изключително правото на представителство на васалното Българско княжество по отношение на двустранните дипломатически и консулски отношения и на участието в големите международни конференции, които започват изграждането на международната правна система. Търновската конституция ясно заявява в своя член 17, че българският княз е представител на държавата в отношенията й с останалите държави. От негово име и с пълномощието на Обикновеното народно събрание се сключват споразумения между княжеството и съседните му държави за проблеми, свързани с управлението на страната и изискват съдействие на съседните страни. Както е добре известно, този текст е единственият в основния закон, който съдържа намек за васалното състояние на княжеството и е наложен след намесата на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков в работата на Учредителното събрание по излишното настояване на турския комисар. Той създава сравнително ясна картина на функционирането на българската външна политика – упълномощен от княза и парламента делегат преговаря, постига споразумение и то бива утвърдено от народното представителство и от държавния глава. Тази система предполага пълна прозрачност, подчертава характерното за конституцията „двувластие” и поне на теория изключва тайната дипломация. Едновременно с това външнополитическата активност на княжеството е ограничена до двустранни отношения със съседните държави – Османската империя, Сърбия и Румъния. Още първият български министър на външните работи и изповеданията Марко Балабанов в официална нота до Високата порта настоява да му бъдат изяснени по принцип отношенията между империята и княжеството. Отговорът е, че двете държави са една държава и не могат да водят различни вътрешни и външни политики. Това би поставило България в пълна зависимост от Цариград и ако тя би могла да се управлява сама вътрешнополитически, то във външнополитическата сфера трябва изцяло да се съобразява с империята. Тази идея противоречи както на създадените традиции в отношенията между бившите християнски васални княжества като Сърбия, Румъния и Черна гора, така и на тези с мюсюлманските Египет и Тунис. София смята, че нейният международен статут е регламентиран с многостранния Берлинския договор, подписан от всички Велики сили и затова само те заедно могат да определят правилата и ограниченията върху него, за разлика от другите васални държави, които са резултат от „дарени права” чрез султански фермани. Още след поемането на управлението от княз Александър І, в началото на юли 1879 г. представителите на Великите сили, а малко по-късно и на балканските държави, му връчват своите акредитивни писма, в които всички те са титуловани „дипломатически агенти”. Така те се вписват в общото правило, установено с Правилника за ранга на дипломатическите представители на Виенския конгрес от 19 март 1815 г., допълнен с решение на конгреса в Аахен от 1818 г. В общия случай те са посланици, пълномощни министри и шарже д`афери (дипломатически агенти). Първите са делегирани при държавните глави, вторите при правителствата, а третите представляват своята дипломатическа мисия временно пред външните министри на приемащите държави. От една страна е подчертано дипломатическия междудържавен характер на отношенията им с новата държава, а от друга страна нейният васален характер в рамките на Османската империя. Едновременно с това е установена практиката посланици да си разменят само Великите сили, а останалите независими държави да се задоволяват с „извънредни и пълномощни министри”, в които поне след Освобождението няма нищо „извънредно и пълномощно” Особен случай е дипломатическото представителство на сюзеренната империя в София. По настояване на Портата нейният дипломат носи титлата „комисар по вакъфските имоти”. Той е основният преговарящ за уреждането на статута и съдбата на тези имоти, а титлата „комисар” обикновено подчертава по-специфичния и близък характер на междудържавните отношения между две страни. Едновременно с това Портата поставя изискването нейният комисар да бъде постоянен доайен на дипломатическия корпес в българската столица. Така би било нарушено обичайното правило доайенът да бъде най-отдавна назначеният чуждестранен представител в страната. Въпреки че подобни случаи съществуват по това време в Европа, най-често това са папските нунции в католическите държави, българското правителство не е съгласно и затова прехвърля проблема върху самия дипломатически корпус. На обща среща с него министър Марко Балабанов излага същността на спора и умело насочва дискусията така, че в крайна сметка общото решение на дипломатите е против османското предложение и в полза на обичайната практика. По сходен начин са отхвърлени османските претенции техният комисар да предшества или да последва дипломатическия корпус в официалния държавен протокол на княжеството и той фактически е приравнен с останалите си колеги. Така правото на пасивно дипломатическо представителство на новата държава е задоволително уредено, но с цената на няколко сериозни сблъсъка със сюзерена като се използва подкрепата на акредитираните в София чужди представители. Значително по-сложни са проблемите, свързани с активното дипломатическо представителство, с изпращаните от София дипломати в чужбина. Още докато се изясняват позициите на България и Портата, с един от първите княжески укази от началото на юли 1879 г. България назначава своите първи дипломатически представители в съседните столици: д-р Димитър Киркович в Белград, банкера Евлоги Георгиев в Букурещ и Драган Цанков в имперската столица. Този акт поражда серия от протоколни и практически въпроси, а някои от тях стигат до тежки кризи. Първият от тези проблеми е свързан със статута и ранга на представителите на княжеството в съседните страни. За да бъде подчертан васалният и зависим характер на българските пратеници, те са изключени от Виенските правила и носят титлата „княжески агент”. Те не са акредитирани при държавния глава, съгласно обичайната практика, а при приемащото правителство. Въпреки тези ограничения, фактически те изпълняват функциите на дипломатическо представителство и дори връчват своите акредитивни писма, а в Белград Кирович е включен и в официалния сръбски дипломатически протокол. Функциите им на пълноценни дипломати личат ясно от Инструкцията на МВРИ за задачите на княжеския агент в Цариград, изработена от министър М. Балабанов. Този въпрос намира своето особено развитие в отношенията между България и Османската империя. Опитът й да омаловажи суверенитета на васалното княжество и да му отрече правото да води самостоятелна външна политика поражда поредица от кризи в българо-турските отношения. Като реализация на своята теза, след войната Високата порта създава специално Бюро за кореспонденция с привилегированите вилаети към своето Вътрешно министерство. Така тя изравнява статута на всички свои автономни провинции и васални държави. Кореспонденцията трябва да бъде водена на официалния турски език, което се тълкува като опит за подчертаване и дори засилване на правата на сюзерена в София и предизвиква не само протести, но и отказ да се контактува с новото Бюро. Кризата продължава повече от година и съвпада с други подобни кризи (орденската, монетната и др.). Портата постепенно отстъпва от твърдата си позиция и в края на 1882 г. е постигнат компромис. Договорено е по всички технически въпроси двете правителства да си контактуват през Бюрото на турски език, а по политическите през османското външно министерство на официалния тогава език на дипломацията френския. Като изненада за Цариград идва официалната българска позиция, че княжеството ще смята всякакви въпроси между двете страни за политически и ще контактува по тях пряко с великия везир. Особен случай в българското дипломатическо представителство е случаят със съседната автономна провинция Източна Румелия, която има желание да се развива като втора българска държава. Княжеските агенти в Цариград често спират и водят политически преговори с главния секретар Гавраил Кръстевич и отделни румелийски политически водачи. В тях е договорено през ноември 1882 г. за неофициален представител на София в Пловдив да бъде назначен Петър Берковски. Със съдействието на местната Народна партия той започва да издавахоще същата година в. „Съединение”, с който пропагандира присъединяването на областта към Княжеството. Неговата дейност продължава около година. Българското министерство на външните работи и изповеданията (МВРИ) прави последователни опити да повдигне дипломатически ранг на своите представители и да ги включи в дипломатическия протокол, но в началото среща колективния отпор на останалите държави. Затова то се съсредоточава върху желанието си да бъде разкъсано ограничението за представителство изключително в рамките на трите съседни столици. Така по време на режима на пълномощията през 1881 г. като използва назначаването на руски генерал за български министър-председател, за княжески агент в Петербург е назначен Константин Стоилов без да бъде предварително поискано съгласието на руската страна, но назначението му е отказано от Петербург насред пътя и той се завръща в София. Първият пробив е направен през 1889 г. при съдействието на Австро-Унгария. Виена приема княжески агент, за да демонстрира подкрепата си за княз Фердинанд и за управлението на Стефан Стамболов в духа на договорената политика от Средиземноморското съглашение (Великобритания, Австро-Унгария и Италия). След възстановяването на българо-руските дипломатически отношения, Петербург следва австрийския пример и също приема български представител. Така „триединната догма” окончателно е разрушено и още същата година български княжески агенти са назначени в Атина и Цетине, на следващата година в Париж, а по-късно и в останалите столици на големите европейски държави. Почти успоредно с този успех е постигнато издигането на ранга на българските представители и включването им в дипломатическия протокол на приемащите страни. Тук пробивът е постигнат отново със съдействието на Австро-Унгария. След свалянето на Стефан Стамболов от княз Фердинанд и възстановяването на дипломатическите отношения с Русия, Виена се опитва да активизира българската си политика, за да не изпадне отново княжеството под силно руско влияние. За новата 1897 г. българският представител е повишен до „дипломатически агент”, което го включва във Виенските правила от 1815 г. и в австро-унгарския дипломатически протокол. Две съседни архивни единици в княжеския архив демонстрират учудването и задоволството на българския монарх от стъпката на Дунавската монархия, когато той получава брошурите от 1896 и 1897 г. с дипломатическия протокол на Виенския двор. По принципа на придобитото право в рамките на година и останалите европейски държави извършват подобни промени. Това развитие намира отклик и в Правилника за устройството на МВРИ, приет от българското правителство, където два от седемте отдела на министерството се занимават с дипломатическото представителство на княжеството. Малко известен и недобре документиран факт е че в началото на 1908 г. „по благоволението на руския цар” Николай ІІ статутът на българския представител в Петербург е издигнат до „пълномощен министър”, което е характерно за изцяло независимите държави. Обявяването на българската независимост на 22 септември 1908 г. и признаването й с Цариградския протокол от 9 април 1909 г. изравнява ранга на българските представители с този на другите независими държави като „извънредни и пълномощни министри”. * * * Правото на консулско представителство предизвиква не по-малки мъчнотии. Българското княжество унаследява консулите на Великите сили и на останалите държави на своята територия от Османската империя. След началото на Танзимата Франция първа открива свои търговски представителства в големите български градове – Варна, Русе, Пловдив и София, които бързо прерастват в различни по ранг консулства. Тя е последвана от Хабсбургската империя, открила подобни представителства в големите български градове по течението на Дунав и по черноморското крайбрежие. От началото на Кримската война мрежата бързо се разраства, а по нейно време в този процес се намесват и останалите съюзници на Портата във войната – Великобритания и Сардиния, а и неутрална Прусия. След войната свои консулства откриват Гърция и Русия, като последната изгражда своя мащабна консулска мрежа в редица градове. След Освободителната война повечето от съществуващите консулства са възстановени. За да затвърди своите външнополитически права, княжеското правителство в самото начало отказва да признае техните екзекватури и ги моли да получат нови български. То оспорва и новоиздадените екзекватури от Високата порта. Повечето от консулите виждат в това нарушаване на техните права и отказват. Изправено пред тяхната решителност, МВРИ с нарочно окръжно нарежда на всякакви български власти да не оказват съдействие на чужди консули без местни екзекватури и така напълно парализира дейността им. В рамките на година, за да могат да извършват задълженията си, консулите са принудени да получат български екзекватури и отношенията бързо се нормализират. По правило консулите в България са подчинени на дипломатическите агенти в София, които изпълняват и консулски функции. Едновременно с това са открити и нови консулства – персийско вицеконсулство във варна през 1879 г. и гръцко консулство в Силистра през 1881 г. Значително по-сложен е проблемът с активното консулско представителство на новото княжество. Съгласно действащите правила от Виенския конгрес консулите са в четири ранга: генерални консули, консули, вицеконсули и консулски агенти. По подобие на дипломатическото представителство, на княжеството не е разрешено да назначава своите представители в нито един от тях. Отново е използван малко популярен допълнителен протокол от Виенския конгрес, който допуска в големи пристанища и търговски центрове да бъдат назначавани търговски агенти, които да изпълняват консулски функции, въпреки, че не са истински консули. През януари 1880 г. софийското правителство назначава свои търговски агенти в две територии, към които княжеството е особено чувствително – Северна Добруджа и Моравската долина, преминали съответно в границите на Румъния и Сърбия. От Букурещ приемат назначението, докато Белград го отказва. За да се солидаризира със Сърбия, скоро и Румъния принуждава България да оттегли търговския си агент от Тулча. По-различно действа Българската държава по време на режима на пълномощията. През 1881 г., използвайки факта, че за министър-председател на княжеството е назначен руският генерал Казимир Ернрот, неговото правителство успява да се договори за временно назначаване на български драгомани в няколко руски консулства в Македония и Одринска Тракия. Поради протестите на Портата и кризата в режима на пълномощията, те скоро са отзовани обратно в България. Така и вторият опит за организиране на българско консулско представителство завършва без успех. Липсата на международно признаване на втория български княз Фердинанд І силно затруднява правителството на Стефан Стамболов да действа в тази посока. При тези условия през 1894 г. правителството на Народната партия начело с Константин Стоилов приема постановление за назначаване на почетни търговски агенти, които трябва да бъдат определяни от външния министър из средите на най-влиятелните и благонадеждни граждани на съответното населено място. Бързото нормализиране на българо-руските отношения обаче, насочва развитието по по-стандартни коловози. Признаването на княз Фердинанд І след възстановяването на дипломатическите отношения между София и Санкт Петербург се отразява и върху българското консулско представителство. Във връзка с вялата дипломатическа подкрепа на княжеството за сюзерена по време на кратката Гръцко-турска война от април 1897 г., имперското правителство проявява склонност да подкрепи българските искания за откриване на търговски представителства отначало във вилаетските, а по късно и в някои санджакски центрове. Това става още през същата 1897 г. като български търговски агенти са назначени в Цариград, Солун, Битоля, Скопие и Одрин. По-късно подобни са назначени в Сяр, Дедеагач, Александрия и Измир. В новия Правилник за организация на МВРИ ясно е записано, че търговските агенти имат изцяло консулски статут и функции, и се делят на щатни и почетни. На основата на този правилник страната сравнително бързо разгръща широка мрежа на своята консулска служба. След признаването на българската независимост, тя веднага се изравнява с Виенските правила по статут и ранг. * * * За разлика от сравнително ясно регламентираните организация и механизми на дипломатическо и консулско представителство, това в различните международни организации и конференции едва прохожда и задълго подлежи на различни тълкувания. Дипломатическите традиции предвиждат държавите с ограничен суверенитет, какъвто е случая с княжеството, да подлежат на известни ограничения. Техните представители формално се разглеждат като част от делегациите на сюзерена, макар да имат право на свое различно мнение. Те са задължени да подписват многостранните споразумения не по установения ред на френската азбука, а след подписите на делегатите на сюзерена. Още първото българско правителство правителство прави предпазливи опити да излезе извън тези ограничения. С княжески укази България се присъединява към Международния пощенски съюз и Международни телеграфен съюз, което предизвиква протистите на високата порта. Като се поздовава на Берлинския договор, Княжеството успява да получи свое представителство в Дунавската комисия за сметка сюзерена си, а по-късно и в комисията по съединяването на Източните железници. Решителните стъпки се правят при първите големи международни конференции, на които княжеството е поканено. На първата Хагска конференция през май-август 1899 г. с подкрепата на домакина Холандия и със съгласието на Русия и Австро-Унгария, въпреки протестите на Османската империя, двамата делегати на княжеството Димитър Станчов и Христофор Хесапчиев сядат на определените им места отделно от османската делегация и в много случаи застъпват становища и гласуват противно на османските делегати. В крайна сметка, а ко българските делегати подписват заключителния акт след османските, то името на владетеля е по азбучен ред, както при независимите държави. Следваща крачка е направена във връзка с втората женевска конференция от юни-юли 1906 г. Българскот оправителство не проявява голямо желание да участва в нея, но след като научава, че и високата порта няма да изпраща свои представители, решава да се възползва от случая. При отсъствието на сюзерена, българската делегация заема място по азбучен ред и отново по азбучен ред подписва заключителния документ – „Конвенция за подобряване участта на ранените и болните от сухопътните армии”. Тези придобити правила са потвърдени по време на втората Хагска конференция от 15 юни до 18 октомври 1907 г. въпреки протестите на Портата.



Гласувай:
2



Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vkolev22
Категория: История
Прочетен: 420990
Постинги: 28
Коментари: 194
Гласове: 7967
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031