Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.07.2010 09:16 - КОНСТИТУЦИОННИЯТ ВЪПРОС В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1935 Г.
Автор: vkolev22 Категория: Технологии   
Прочетен: 3960 Коментари: 1 Гласове:
13



Превратът на Военния съюз на 19 май 1934 г. сваля от власт коалиционното правителство на Народния блок начело с Никола Мушанов, съставено от демократи, земеделци, националлиберали и радикали. Формиран е нов безпартиен кабинет от дейци на Политическия кръг „Звено” и Военния съюз, оглавен от лидера на звенарите Кимон Георгиев. В изпълнение на манифеста, с който поема властта, новият Министерски съвет започва радикални и мащабни реформи, които бързо променят държавното устройство на страната и традиционната обществена организация. Отначало предимство е отдадено на административните промени, които обхващат всички нива на държавната организация. Десетте министерства, точно регламентирани в Търновската конституция, са намалени на осем, като сливането е изключително в стопанските ресори. Извънредни права са дадени на министър-председателят и по-късно на отделните министри. Шестнадесетте окръзи са обединени в седем области, управлявани от областни директори, назначени от правителството. Самото ново название на регионалните структури трябва да покаже рязкото скъсване с утвърдените дотогава практики. Общините са окрупнени, като броят им е намален от около 2600 на близо 800. Те също се управляват от назначени кметове, а в реформираните общински съвети преобладават висшите общински чиновници и представителите на кооперациите.
     Двадесет и третото Обикновено народно събрание е разпуснато, без да се насрочват нови парламентарни избори, съгласно господстващите дотогава традиции. Кабинетът започва да управлява с „наредби”, имащи силата на закон и издавани на основата на чл. 47 от конституцията, който действа само в случай „ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика”. Така изпълнителната власт узурпира правата на законодателния орган, поставя под свой контрол съдебната власт и ликвидира фундаменталния демократичен принцип на разделение на властите. От август 1934 г. започва издаването на „наредби-закони”, които създават впечатление за по-трайни промени и по-точно се вписват в конституционните рамки. Самата Търновска конституция не е отменена или променена, но не се прилага като цялостно действащ основен закон, особено в частите си за Народното събрание и правата на гражданите. Всички изборни органи, регламентирани в нея или в отделни закони, са премахнати и по този начин е прекъсната всякаква възможност за влияние на населението върху управлението
.
     Успоредно с административните преобразования започва политка на „социално инженерство” и държавната влат се намесва в съществуващата организация на обществото. Още в началото на юни 1934 г. е учредена Дирекция на Обществената обнова, която получава право да цензурира печата, да пропагандира мерките на режима и да съдейства за неговите планове за създаване на нова организация на обществото. На 14 юни с наредба-закон са забранени всички политически партии и контролираните от тях обществени организации, вестниците им са спрени, а скоро след това и имуществата им са конфискувани в полза на държавата. Така е ликвидирана възможността за активна обществено-политическа дейност. В същия дух на ликвидиране на всякаква обществена и политическа алтернатива, на 23 август властите организират арести на активистите на националноосвободителните движения на българите от Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. На 4 септември е издадена специална Наредба-закон за
защита безопасността на държавата, насочена срещу тях, защото организират "враждебни действия спрямо чужда държава" и "подбуждат към престъпления против личността или живота на длъжностни или частни лица". Мерките са допълнени с НЗ за изменение и допълнение на Закона за администрацията и полицията, който въвежда по-стегната организация на двете ведомства с оглед на новото териториално-административно деление на страната.

Създаденият структурен вакуум в обществото трябва да бъде компенсиран с образуването на казионни структури. На 30 юли 1934 г. е публикувана Наредба-закон за формиране на професионални сдружения на държавните служители, които имат корпоративен характер и са пряко повлияни от практиката на италиянския фашистки режим. В нова Наредба-закон за професионалните организации от септември с.г. , целите им са открито формулирани: "да служат като органи на държавата за провеждане на нейната стопанска и социална политика" и "възпитание в национален дух". Под натиска на изпълнителната власт започва процес на централизация и в кооперативното движение, където като съмишленици на властта са привлечени председателите на трите най-големи кооперативни централи – Общият съюз на българските земеделски кооперации, Съюзът на тютюневите кооперации и Съюзът на горските кооперации.
     Тези мерки на правителството на Кимон Георгиев са продължени и при следващия кабинет, ръководен от председателя на Военния съюз генерал Петко (Пенчо) Златев. Властта успява да установи контрол и върху свободните професии, като ги включва в системата на казионните корпоративни организации. През февруари 1934 г. корпоративизирането охваща ори благотворителните дружества като са създадени два държавни благотворителни съюза - за подпомагане на лица до 18 години - Съюз "Обществена подкрепа" и под тази възраст - Съюз за закрила на децата. Невлезлите в тези структури благотворителни организации са разтурени.
     Реформите на двете деветнадесетомайски правителства очевидно значително излизат извън конституционните и законовите рамки и въпреки, че се позовават на чл. 47 от Търновската конституция, до голяма степен й противоречат като разрушават създадената от нея държавна уредба и постепенно оформилата се обществена структура. Разминаването между формално все още действащите конституционни текстове и практиката на
новата държаване само се схваща от управляващите, но е ключов елемент в реформаторската пропаганда на режима и се възприема като едно от основните й достойнства. Сред българското общество логично възниква въпросът за съдбата на Търновската конституция, която често е представяна от управляващите като една от основните причини за преживените национални катастрофи и за политическото разцепление сред обществото.

В тази обстановка, използвайки противоречията сред крилата на Военния съюз и натиска на забранените, но все още функциониращи в нелегалност политически партии, които се стремят да влияят върху обществените настроения и да подтикнат цар Борис ІІІ към възстановяване на конституционно-парламентарния режим, на 21 април 1935 г. монархът поема инициативата по съставяне на новото безпартийно правителство на Андрей Тошев с манифест, който по-късно става известен като „царския контрапреврат”. Успоредно с декларацията, че "от крачката, която се направи в живота на държавата ни на 19 май 1934 година, няма да се отстъпи !", манифестът за пръв път открито поставя под въпрос основния закон на Царството – конституцията от 1879 г.: В близко бъдеще всички тези набелязани преобразования ще намерят израз в една одобрена от народа конституция, в която ще бъдат зачетени националните традиции от времето на Възраждането, както и идеите на 19 май, понесени с такъв идеализъм от армията ни. Народът ни, преситен от вътрешно разединение, спъващо напредъка на страната, може да бъде уверен, че връщане назад в никой случай не ще се допусне!

Още в първите дни новият кабинет поверява изработването на новия конституционен проект на министър-председателя Андрей Тошев и на министъра на правосъдието Ангел Карагьозов. Те започват относително широки консултации сред висшите държавни чиновници и се обръщат най-напред към Дирекцията на обществената обнова, която още в началото на май им изпраща своите съображения в духа на деветнадесетомайските идеи и практики. Близо два месеца по-късно своите идеи изпраща и Министерството на външните работи и изповеданията. Тези два документа, поставящи в центъра на новите идеи засилване ролята на изпълнителната власт и отслабване контролните функции на законодателния орган, застават в основата на правителствената политика.
     В обстановка на нарастваща секретност са разработени два варианта на правителствения проект, които следват организацията на Търновската конституция и са познати на историческата наука още в края на 60-те години на ХХ век. Използвани са конституциите на 16 европейски държави, но текстове и идеи са взаимствани предимно от тези, със сходно авторитарно управление – португалската от март 1933 г., югославската от септември 1931 г., австрийската от май 1934 г., албанската от декември 1928 г., току-що приетата полска от април 1935 г.
     Първият вариант предвижда известно увеличаване на правата на монарха. Той е носител както на законодателната, така и на изпълнителната власт, а от негово име действа и съдебната власт, която си остава недобре регламентирана. Като поука от неуспешните войни за национално освобождение е въведена длъжността „главнокомандующ армията”, назначаван от царя. Царят има право на суспензивно вето при обнародване на приетите дакони, което може да бъде преодоляно само с мнозинство от 2/3, но с това се създава възможност и за разпускане на парламента. Нараства ролята на пълнолетния престолонаследник, който е по право наместник на монарха при отсъствието му от държавата. При наследяване на монархическата власт се допуска и женската линия, доколкото в момента на създаване на проекта, цар Борис ІІІ има дъщеря, но не и син. Както изборът на тримата регенти (и трима техни заместници), така и полагането на клетва от новия монарх е иззето от правата на Великото народно събрание и е прехвърлено към обичайната форма на парламента – Законодателното събрание.

То се състои от две категории представители – 90 души, избрани непряко от населението, а от избираемите членове на общинските съвети с 4-годишен мандат и между 30 и 60 представители по право, които са представители на висшата бюрокрация – бивши премиери, ректорът на Софийския университет, председателят на Академията на науките, управителите на БНБ и на Земеделската и кооперативна банка, председателят на Върховната сметна палата, председателите на търговско-индустриалните, занаятчийските и земеделските камари, 4 генерали, определяни от Военното министерство. Събранието няма законодателна инициатива, запазва само правата си при изработването на бюджета, но контролните му права върху правителството са намалени. То е ограничено и от новосъздадения Законодателен съвет, който напомня на подобната комисия, учредена с неуспешната конституционна реформа на консерватори и умерени либерали в края на режима на пълномощията от 5 декември 1883 г. При Великото народно събрание броят на избраните депутати е удвоен – 180 души, но на представителите по право се запазва. То запазва и  основните си функции, както са описани в Търновската конституция.

Първият вариант на проекта увеличава правомощията на Министерския съвет, премахва строгата регламентация на броя на министерствата и на ресорите им. Той въвежда позициите на подпредседател на правителството и министър без портфейл. Принципът на контрасигнатурата се прилага и за премиера, както за монарха. Засилени са правомощията на премиера да представя листата на министрите на царя след като е вече назначен на поста си, в духа на традициите на конституционната, а не на парламентарната монархия. Отговорността на кабинета пред парламента е само в рамките на двумесечната редовна сесия ако предложението е подкрепено от поне 50 народни представители.

Правата на гражданите следват традициите на първата българска конституция, но по отношение на изборите са въведени редица ограничения – двустепенни избори, 35 години за пасивното избирателно право, да са родени на територията на страната. Изключено е партийното участие в изборите и кандидатите се явяват на тях само като отделни личности, без да поемат върху себе си императивен мандат.

Вторият вариант на правителствения проект предвижда въвеждането на двукамарен парламент – Народно събрание, състоящо се от Долна и Горна камара, които могат да заседават едновременно или поотделно. Долната камара се състои от 120 депутати, избрани от избираемите членове на общинските съвети, а в Горната камара влизат членове по право и по избор. Наред с изброените в първия вариант на проекта, сред депутатите по право е и пълнолетният престолонаследник. Избраните народни представители са 30 на брой, участват в тристепенни мажоритарни избори и са представители на висшето чиновничество, имотните слоеве или имат висше образование. Мандатът е 2-годишен с подновяване на 1/3 от състава на всеки 4 години. Двете камари са равностойни, но ако законопроект е приет с мнозинство от 3/5 в Долната камара, Горната не може да го отхвърли. Всяка от двете камари може да гласува недоверие на правителството или на отделен министър ако е внесено от поне 50 депутати и за него гласува поне 2/3 от състава на всяка камара.

Правата на монарха, както и тези на гражданите са уредени по сходен начин, както в първия вариант. Великото народно събрание се състои от едновременно заседаващите две камари на Обикновеното народно събрание и има традиционните правомощия.

Двата варианта на правителствения проект предвиждат редица нововъведения в държавното устройство на страната. Те засилват ролята на изпълнителната власт и на монархическия институт, ограничават правата на парламента като го лишават от реална законодателна инициатива и го свеждат до орган, подчинен на правителството. Особено сериозни са промените в областта на изборите, където се въвеждат дву/тристепенни процедури, високи имуществени, служебни, възрастови и образователни цензове, целящи да изолират основната част на населението от управлението на страната. Като цяло, в средите на най-елитните български специалисти по конституционно право правителственият проект е посрещнат зле като „дилетантска работа”, пълна с абсурди и грешки, което оказва влияние върху решителността на официалните среди да пристъпят към реализиране на идеите за конституционна реформа.

През втората половина на 1935 г. управляващите допускат относително свободна дискусия по конституционния въпрос, от която се възползват дейците на забранените партии. Още след преврата, те използват всяка възможност да разпространяват своите идеи в защита на основния закон на страната, както в двустранните си контакти с властта, така и чрез пресата. Тази предварителна позиция оказва влияние и върху участието им в коституционния дебат като я насочва в ново направление. Въпреки известни временни колебания сред партиите и дейците, които търсят сътрудничество с безпартийния режим, всички те бързо се обединяват около тезата за възстановяване на интегралното действие на Търновската конституция и евентуални промени в нея, но по реда указан в последната й глава – чрез Велико народно събрание. Очаквано комунистите, земеделците от Врабча 1 и Пладне и социалдемократите застъпват идеята за засилване на социалните функции на държавата и въвеждане на всеобщо избирателно право, обхващащо и жените. Републиканските идеи не са им чужи, но в този период те са издигнати най-вече от военните около полк. Дамян Велчев.

На другия полюс застават дейците на Демократическия сговор, националлибералите, народняците около вестинк „Мир”и демократите. Те смятат, че в идеята за промяна на конституцията от страна на правителството има и отделни рационални елементи. Сред тях част от дейците поставят създаването на втора камара, която да не бъде изцяло на изборен принцип и въвеждане на минимални и лесно преодолими цензове, които да повишат кометентността на законодателния орган. Идеята за засилване влиянието на изпълнителната власт също не им е съвсем чужда, но основният въпрос, по който не могат да се споразумеят с властите е за върховенството на Народното събрание в управлението и в политическия живот на страната и за пълното и неограничено прокарване на отговорността на правителството пред парламента. До голяма степен тази полуофициално изразена позиция е умишлено синхронизирана с идеите на властите, за да бъде взета под внимание, да модифицира насоката на очакваните промени и за да бъдат избегнати репресиите на полицията. В поредица недопуснати до печата статии на партийните водачи, запазени в архива на Дирекията на полицията, се забелязва по-сериозно разграничение и по-явна привързаност към режима, съдаден на основата на Търновската конституция. Конституционния дебат продължава и след смяната на правителството на Андрей Тошев с това на Георги Кьосеиванов на 23 ноември 1935 г., но очевидно губи своята интензивност, поради колебанията на властите, които насочват общественото внимание към Военния съюз.

Все пак сред част от партийните кръгове не се изключва опит на управляващите да предприемат и по-нататъшни стъпки за приемане на нова конституция. Затова поне две от тях правят опит за създаване на алтернативни конституционни проекти, готови да бъдат представени при евентуално развитие на обстановката в тази посока. На преден план излизат близките до забранените партии интелектуални центрове и специалистите по конституционно право. Още от 80-те години на ХХ век е известен проектът, разработен от проф. Стефан Баламезов, публикуван в отделна брошура през 1936 г. Той възприема доста идеи и текстове от конституциите на Норвегия, Белгия, довоенна Италия, Румъния и Гърция като залага на демократичното държавно устройство, макар и в по-консервативен план.

Проектът извежда на преден план Великото народно събрание, последвано от монархическия институт, правителството и законодателната власт, състояща се от две камари – Народно събрание и Горна камара, наречена Народен отбор. Скрупульозно са изброени и разширени правата на ВНС, съгласно установената в страната практика. За разлика от това, правомощията на монарха и свързаните с него институти (Регентство, Заместничество и Настойничество) са по-ясно определени и поставени под контрола на ВНС. Монархът не притежава законодателна инициатива. Същият подход на подробна регламентация е следван и по отношение на правителството, което на практика ограничава неговата власт.

Народното събрание (Долната камара) се състои от 200 изборни депутати, като е въведено всеобщо избирателно право, както за мъжете, така и за жените над 25 години. Избирателите над 30 години имат и правото да бъдат избирани. Народното събрание избира 50 души в Народния отбор, като в него се включват и депутати по право – както в правителствения проект, но и бившите председатели на всички състави на парламента. Камарите законодателстват равностойно и независимо една от друга, като законите трябва де се приемат и  от двете. Те имат общ Законодателен комитет, в който влизат 16 души от долната и 8 души от горната камара и който може да издава временни закони до свикването на парламента. В отделна глава е уреден детайлно контролът на законодателната над изпълнителната власт. В най-либерален дух са гарантирани правата на българските граждани.

Свой проект подготвя и тясно свързаният с Радикалната партия професор Стефан Киров, публикуван в неговия учебник през 1938 г. Въпреки че, след Първата световна война професорът не участва много активно в политическия живот на страната и в централното ръководство на Радикалната партия, той остава свързан с идеите на българския радикализъм, макар и да симпатизира на емократическия сговор – особено за народния съверенитет и неограничените от държавната власт граждански права, но включва и своите лични предпочитания към корпоративния парламент, които не са много популярни в тези среди. Въпреки, че той е публикуван и подложен на първичен анализ още в средата на 90-те години на ХХ век, все още не е популярен и дори не е включен в последното корпусно издание „Българските конституции и конституционни проекти”. Структурата на текста е организирана кам описание на институциите на трите власти, местното самоуправление и правата и задълженията на българските граждани. Прави впечатление, че на преден план е изведена организацията на държавата, докато гражданските права са поставени в самия край на поректа, въпреки че са детайло развити.

В първия член е записано, че върховната власт принадлежи на народа и той я упражнява пряко чрез избори и гласувания и косвено чрез органите на трите разделени власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Носителят на държавния суверенитет е посочен ясно в духа на традициите на умерената българска политическа левица и е намерено окончателно решение на близо половинвековния спор за „двата конституционни фактора в България” – монарх и народ, както са залегнали в Търновската конституция.

На тази основа законодателната власт е изведена преди останалите в текста на проекта. Тя се упражнява от държавния глава и двукамарно Народно събрание – Камара на представителите и Сенат. Долната камара се състои от 100 души народни представители, избирани от областните събрания и професионалните съюзи. Мандатът е 4-годишен с подновяване на половината състав на всеки 2 години. Сенатът се състои от 50 сенатори, от които по 2 избират областните събрания и професионалните съюзи, шестима се назначават от правителството и останалите се избират от Камарата на представителите. Мандатът му е 8-годишен с подновяване на половината състав на всеки 4 години. Законодателен орган е Сенатът, докато Камарата има предимно контролни функции. Двете палати и правителството имат законодателна инициатива. Докато Сенатът има предимство в законодателството, то Камарата има подобно по бюджетните въпроси, а всички възникнали спорове се решават по общо съгласие. Двете камари, заседаващи заедно образуват Великото народно събрание, което наред с правата, определени в Търновската конституция, избира правителството, главнокомандващ и постоянен представител на България в Обществото на народите.

Идеята за корпоративен парламент (териториален и професионален) е особено популярна през тридесетте години на ХХ век, а професор Киров я издига още до войните и я защитава неотклонно през целия си живот. С нея той значително се доближава до съсловната идеология на земеделците и до идеите на социалдемократите за особената роля на профсъюзите в организацията на обществото. В съчетаването на териориалното с професионалното представителство, той вижда „новото представителство”, което ще премахне партийното разцепление и ще се противопостави на нарастващия натиск на диктатурата против парламентарната демокрация. Като извлича мотиви основно от разработки на белгийски и френски юристи, той смята, че парламентът трябва да се опре на „трудовите организации”. Въпреки това професорът не подкрепя крайния вариант на професионално-корпоративен парламент, създаден от Мусолини през 1926 г.

Избираем в Камарата може да бъде всеки български гражданин, навършил 30 години с прогимназиално или професионално образование, който е упражнявал професията си или е участвал в Областно събрание поне 5 години. В Сената може да бъдат избирани български граждани, навършили 45 години, които имат висше образование и упражнявал професията си поне 10 години или заемал висша държавна и обществена служба. Изборите за двете палати са непреки, чрез областните събрания или професионалните съюзи, като жените имат същите избирателни права както мъжете. По решение на всяка от камарите или по инициатива на населението, се провеждат референдуми по отделен въпрос или закон.

Изпълнителната власт се упражнява от държавния глава чрез министрите и подинените им длъжностни лица. Регламентацията на монархическия институт малко се различава от тази, според конституцията от 1879 г., но се предвижда ратифициране на всички международни договори от парламента, избор на главнокомандващ от ВНС и заменяне на тричленното Регентство от единствен регент. Десетчленното правителство се избира от ВНС и само се одобрява от царя, който осъществява общ надзор и контрол върху него. То е отговорно пред Камарата на представителите и е подсъдно на Върховен конституционен съд по нейно предложение. Специално е отбелязано конкурсното начало при назначаване на чиновниците и тяхната несменяемост след безупречна 5-годишна служба.

Съдебната власт е регламентирана значително по-подробно от зотогавашната практика. Нововъведенията са конституционно гарантираната несменяемост на съдиите, присъствие на съдебни заседатели в част от процесите и отделянето на амнистията от царските правомощия. В отделен раздел е гарантирано местното самоуправление като страната е разделена на 10 области, управлявани от областни директори, те на околии, управлявани от околийски управители и общини, начело с кметове. Към всеки от тях има съвещателен съвет, който се състои както от изборни, така и от наалниците на главните служби. Преки избори са въведени само за общинските съвети, които избират свои представители в околийските съвети, а от своя страна те избират членовете на областните събрания. Правата и задълженията на българските граждани са детайлно описани в широк либерален дух и в традициите на Търновската конституция. Нововъведение е одобряването на конституцията или на нейните изменения не само от ВНС, но и чрез рефеендум, както и създаването на 2-членен Върховен конституционен съд с 4-годишен мандат, в който по равен брой съдии избират Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Сената.
     В края на ноември 1935 г. при смяната на правителството, новият правосъден министър Димитър Пешев намира в кабинета на предшественика си проекта на професор Стефан Киров с някои ръкописни бележки по него. Те имат редакционен характер и се свеждат до промяна на броя на областите от 10 на 7 съгласно съществуващото в страната положение и два варианта на изчисления за състава на Камарата на представителите при предвидените квоти. Този факт поставя разглеждането на конституционния въпрос в страната в нова светлина и показва наличието на известна връзка между опозиционните и правителствените проекти. Съществуват няколко вероятни анализа.

Единият от тях е по линията на традиционно описваното в историческата литература пълно противопоставяне между дейците на безпартийния режим и на забранените партии, обявили се в подкрепа на Търновската контитуция. Той свежда проектите на двамата професори до лична инициатива, която логично не дава резултат. Затова при представянето на конституционния въпрос, тези проекти обикновено се изключват от анализа. Все пак е ясно, че проектите са станали известни на управляващите. Подобен подход следва и конституционният проект на професор Венелин Ганев от 1947 г.

Втората възможност е професорските проекти да представляват мнението на част от опозиционните кръгове и затова да не им е обърнато сериозно внимание в правителствените среди. Тази теза е застъпвана в миналото и от пишещия тези редове.
       Третата вероятност е инициативата за двата „опозиционни” проекта да идва от страна на част от управляващите среди – екипът на Министерството на правосъдието около министър А. Карагьозов и по същество да са „вътрешноопозиционни”. Напълно вероятно е съдебното ведомство да е проявило известна ревност към намесата на лица извън него при разработването на правителствените проекти. Кръгът от конституционнотворци около министър-председателят най-лесно може да бъде обезсилен като неговите проекти се предадат за оценка на експерти-юристи от Софийския университет, които ги намират за непригодни. В хода на тази критика по собствена инициатива или по предложение на министъра на правосъдието поне част от професорите вероятно поемат ангажимента да разработят свои по-съвършени проекти, които да бъдат внесени за обсъждане в правителството. При тяхното изготвяне оказват влияние  както личните възгледи на професорите, така и на близките до тях опозиционни политически среди.

Подобен гъвкав подход дясната опозиция следва през цялото съществуване на безпартийния авторитарен режим. След парламентарните избори през март 1938 г ., част от нейните дейци начело със Стойчо Мошанов формално преминават към правителствения лагер, участват във формирането на парламентарното мнозинство, но фактически успяват да засилят опозиционните настроения в него и след по-малко от година го превръщат в ненадеждна опора на безпартийното правителство на Георги Кьосеиванов под контрола на монарха. Тактиката на „троянския кон” се оказва много по-ефективна от директния сблъсък с държавния апарат и особено с полицията, където опозицията няма реален шанс за успех. Не трябва да се забравя, че дори в условията на известна либерализация, през 1935 г. част от опозиционните лидери са подложени не само на полицейски контрол, но дори са въдворени на остров Света Анастасия.

Кабинетната смяна от ноември 1935 г. е обезсмисля тези планове и готовият проект на професор Стефан Баламезов е публикуван скоро след това. Изглежда, професор Стефан Киров отлага публикуването на своя проект с надеждата, че е по-добре приет от правителствените среди и главно от Министерството на правосъдието, което има възможност и да пристъпи към практическата му реализация. Неутралното и дистанцирано отношение на новия правосъден министър Димитър Пешев, както и общата политическа обстановка в страната слага край на тези надежди, фактически прекъсва конституционните дебати и води до публикуването на проекта в учебника на проф. Киров през 1938 г. Кабинетът на Георги Кьосеиванов създава впечатление, че възстановява действието на Търновската конституция и на изборните институти на нейна основа, без да възстанови политическите партии и политическия живот в страната. Така привидно се осъществяват исканията на забранените формации за спазване на действащия основен закон и се създава демократична фасада на управлението, без да се променя недемократичната му същност.




Гласувай:
13
0



1. razkazvachka - ... създава впечатление, че възстановява действието на Търновската конституция...
28.09.2010 16:44
и следващите - привидности, които се износват с времето и пускат джунглата да се развива...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vkolev22
Категория: История
Прочетен: 272131
Постинги: 27
Коментари: 193
Гласове: 7954
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930